— Не знам как да ти отговоря. Да, аз съм червен вампир, ако имаш предвид това. Първият червен вампир. — Тя се замисли за миг за Старк и запълнените му червени татуировки, които го правеха втория червен вампир, и се запита къде е мястото му в техния свят, но нямаше начин да спомене за него пред гарвана-демон.
Ти си Червената.
— Е, добре, предполагам, че съм аз.
Баща ми каза, че Червената е силна.
— Да, силна съм — без колебание потвърди Стиви Рей, а сетне попита: — Баща ти? Искаш да кажеш Калона?
— Да.
— Той замина.
— Знам. — Гарванът-демон отмести очи от нея. Аз трябваше да бъда е него.
Не се обиждай, но от онова, което знам за татко ти, мисля, че е най-добре да си тук, а него да го няма. Той не е добър. Да не споменавам, че Неферет напълно откачи и двамата си приличат като грахчета в една гадна шушулка.
— Много говориш рече той и направи гримаса от болка.
— Да, по навик. — От нерви — помисли си Стиви Рей, но не го добави. — Виж, трябва да си почиваш. Аз тръгвам. Пък и слънцето ще изгрее след пет минути, а това означава, че трябва да бъда вътре. Единствената причина да се разхождам все още, е, че небето е облачно. — Тя завърза торбите е боклука и премести кофата с водата и черпака до него… ако той изобщо можеше да ги достигне. Е, чао. До скоро. — Стиви Рей забърза към вратата, но гласът му я спря.
— Какво ще правиш с мен?
— Още не съм решила. — Тя въздъхна и се засуети, като нервно зачопли ноктите си. — Виж, мисля, че тук си в безопасност поне за един ден. Бурята не отслабва и монахините едва ли ще дойдат тук. Всички новаци вероятно ще стоят вътре до залез слънце. Дотогава ще съм измислила какво да правя с теб.
Все още не разбирам защо не каза на другите за мен.
— Аз също. Затова ставаме двама. Опитай да си починеш. Ще дойда пак.
Ръката й беше на дръжката на вратата, когато той отново заговори.
Името ми е Репхайм.
Стиви Рей му се усмихна през рамо.
Аз съм Стиви Рей. Приятно ми е да се запознаем, Репхайм.
* * *
Репхайм наблюдаваше как Червената излиза от бараката. Той преброи до сто и после започна да се надига, докато седна. Вече беше в пълно съзнание и искаше да огледа раните си. Глезенът му не беше счупен. Болеше го, но можеше да го движи. Ребрата му бяха охлузени, но и те не бяха счупени. Раната от куршум в гърдите му беше сериозна, но Червената я беше почистила и й бе направила компрес с мъх. Ако не се възпалеше и гноясаше, щеше да зарасне. Можеше да движи дясната си ръка, макар и трудно, и я усещаше неестествено скована и немощна.
Накрая той насочи вниманието си към крилото. Репхайм затвори очи и се изследва мислено, проследявайки сухожилията, мускулите и костите на гърба си и надолу по дължината на счупеното му крило. Той изохка и дъхът му секна, когато осъзна пълните поражения от куршума и ужасяващото падане.
Може би никога вече нямаше да лети.
Реалността на мисълта беше толкова страшна, че съзнанието му я отхвърли. Щеше да мисли за Червената и да се опита да си спомни всичко, което баща му бе разказал за силите й. Може би щеше да открие в паметта си някаква улика, която да му обясни необикновеното й поведение. Защо не го уби? Вероятно щеше да го направи… или поне да го издаде на приятелите си.
Беше му все едно, ако го стореше. Животът, който познаваше, беше свършил за него. Репхайм с радост би посрещнал възможността да загине в битка с някой, който се опитва да го държи в плен.
Но тя, изглежда, не го държеше в плен. Той се замисли усилено и принуди ума си да работи, въпреки болката, изтощението и отчаянието. Стиви Рей. Това беше името, което му каза. Какъв беше мотивът й да го спаси, ако не да го затвори и използва? Изтезания? Беше логично да запази живота му и тя и съюзниците й да го принудят да им каже всичко, което знае за баща си. Каква друга причина имаше да не го убие? И Репхайм би направил същото, ако бе имал късмета да бъде на нейното място.
Те ще разберат, че синът на един безсмъртен, не може да бъде лесно пречупен — помисли си Репхайм.
Напрегнат отвъд запасите на неимоверната си сила, той се отпусна на пода. Опита да се разположи така, че да постигне известно облекчение от агонията, която разтърсваше тялото му с всеки удар на сърцето, но беше невъзможно. Единствено времето щеше да облекчи физическата болка, но нищо нямаше да излекува душевната агония, че вероятно никога вече няма да лети… и да бъде цял.