Тя трябваше да ме убие — помисли си Репхайм, — Може би ще я убедя да го направи, ако дойде пак сама. А ако се върне със съюзниците си и се опита да изтръгне с мъчения тайните на баща ми от мен, аз няма да съм единственият, който ще крещи от болка. Татко? Къде си? Защо ме изостави?
ДЕВЕТА ГЛАВА
Зоуи
Тази мисъл преобладаваше в съзнанието му, когато умората надделя и Репхайм най-после заспа.
— Хей, забрави ли, че обеща на монахинята да си легнеш? И съм сигурен, че това не означаваше да отидеш в неговото легло. — Хийт посочи с брадичка към вратата на стаята на Старк.
Повдигнах озадачено вежди.
Той въздъхна.
— Казах, че бих те споделил е глупавите вампири, ако трябва, но не съм казвал, че това ще ми хареса.
Поклатих глава.
— Тази вечер няма да ме споделиш с никого. Само ще проверя как е Старк и после ще си легна в моето легло. Сама. Разбра ли?
— Да. — Хийт се ухили и нежно ме целуна. — До скоро, Зи.
— До скоро, Хийт.
Наблюдавах го, докато се отдалечаваше по коридора. Той беше висок, мускулест и звезда футболист от главата до петите. Беше готов да отиде в университета на Оклахома с пълна стипендия догодина, а след като завърши, да стане ченге или пожарникар. Каквато и професия да избереше, едно беше сигурно… Хийт щеше да бъде един от добрите.
Но можеше ли да го стори и искаше ли наред с това да бъде консорт на вампирка и Висша жрица? Да, по дяволите.
Щях да се погрижа Хийт да получи бъдещето, за което мечтае и планира, откакто бяхме деца. Разбира се, някои неща щяха да бъдат различни. И през ум не ни беше минавало, че някой от нас ще стане вампир. Някои неща щяха да бъдат трудни… например вампирските. Истината обаче беше, че аз държах на Хийт толкова много, затова исках да го изхвърля от живота си и не желаех той да обърква своя живот заради мен. Ето защо трябваше някак да постигна това. Точка по въпроса. Край.
— Ще влезеш ли, или ще стоиш там и ще се измъчваш?
— Мамка му, Афродита! Не можеш ли да не се промъкваш така и да ме стряскаш?
— Не съм се промъквала и „Мамка му“ не е ли псувня? Защото ако е така, опасявам се, че ще трябва да събудя полицията „Мръсна уста“ и да ги накарам да те арестуват.
Дарий излезе след Афродита в коридора и я погледна укорително.
— Е, Старк все още не е мъртъв — отбеляза Афродита.
— Боже, благодаря за информацията. Ти ме накара да се почувствам много по-добре — иронично подхвърлих аз.
— Не ме дразни, когато се опитвам да се държа мило.
Насочих вниманието си към единствения отговорен възрастен наоколо.
— Дарий, Старк нуждае ли се от нещо?
Воинът се поколеба само за миг:
— Не. Той е добре. Мисля, че ще се съвземе напълно.
Запитах се какво става, по дяволите. Дали Старк беше пострадал по-сериозно, отколкото Дарий признаваше?
— Ще проверя как е Старк и после си лягам — рекох аз и повдигнах едната си вежда по посока на Афродита. — Ти и аз сме съквартирантки. Дарий ще бъде при Деймиън и Джак. Това означава, че ти няма да спиш с него, защото ще побъркаш монахините. Ясно ли ти е?
— О, не! Моля те, не ми изнасяй лекции, сякаш не мога да се държа прилично! Спомняш ли си. че родителите ми купиха имот за Тулса? Баща ми е кмет на града. Не мога да повярвам, че трябва да понеса това.
Дарий и аз я гледахме онемели, докато Афродита сериозно се ядосваше.
Чух какво каза тъпата монахиня. Пък и не мога да кажа, че манастирът е романтичен. Боже! Може да се разтопя, ако остана тук по-дълго.
Тя спря да си поеме дъх и аз вметнах:
— Не исках да кажа, че не знаеш как да се държиш. Просто ти напомням, това е всичко.
— Така ли? Глупости. Ти не умееш да лъжеш, Зи. Афродита се приближи до Дарий и го целуна страстно в устата. — До скоро, любими. Ще ми липсваш в леглото. — Тя ме погледна възмутено. — Кажи лека нощ на гадже номер три и си довлечи задника в нашата стая. Не обичам да ме будят, след като се оттегля в будоара си. — Афродита тръсна дългите си великолепни руси коси и тръгна.
— Изумителна е — отбеляза Дарий, докато я гледаше влюбено.
— Ако „изумителна“ означава „досадна“, съгласна съм с теб. — Вдигнах ръка, за да му попреча да каже, че Афродита не е толкова лоша. В момента не ми се говори за гаджето ти. Искам да видя как е Старк.
— Оздравява…
Усетих огромната празнота в остатъка от изречението и озадачено повдигнах вежди.
— Но…
— Няма „но“. Старк оздравява.
— Защо си мисля, че не ми казваш всичко?