Всичко беше обляно в синевата на морето и това придаваше вълшебен вид на мястото. Вдъхнах ветреца, който ухаеше на сол и портокали. Денят беше слънчев… и нямаше облаци. В съня ми светлината изобщо не дразнеше очите ми. Харесваше ми! Беше малко хладно и ветровито, но ми беше все едно. Освежителният бриз върху кожата ми беше приятен. В онзи миг островът имаше цвета на аквамарин, но си представих как би изглеждал с наближаването на здрача, когато слънцето вече не властва на небето. Синьото щеше да стане по-тъмно и да се промени в сапфирено.
Усмихнах се. Сапфир… Островът щеше да придобие цвета на татуировките ми. Отметнах назад глава, разперих широко ръце и обхванах красивото място, създадено от спящото ми въображение.
— Изглежда, не мога да избягам от теб дори когато отбягвам присъствието ти — каза Калона.
Той беше зад мен. Гласът му запълзя по гърба и раменете ми и се уви около тялото ми. Бавно отпуснах ръце. Не се обърнах.
— Ти се промъкваш в сънищата на хората, а не аз. — Зарадвах се, че гласът ми е спокоен и овладян.
— Все още ли не си готова да признаеш, че те привличам? — Гласът му беше плътен и прелъстителен.
Виж, аз не се опитвах да те намеря. Щом затворих очи, единственото ми желание беше да спя. — Говорех машинално, отбягнах въпроса му и се помъчих да не се сещам за последния си спомен за гласа и прегръдката му.
— Очевидно спиш сама. Ако беше с някой друг, щеше да ми бъде много по-трудно да те докосна.
Потиснах смущението и копнежа, които гласът му ме караше да чувствам, но запаметих информацията, че ако спя с някой друг, за Калона ще бъде по-трудно да стигне до мен, както ми беше казал Старк предишната вечер.
— Това не е твоя работа — заявих аз.
— Права си. Всичките онези човешки синове, които се тълпят около теб, нетърпеливи да се наслаждават на присъствието ти, не ме интересуват.
Не си направих труда да отбележа, че той изопачава думите ми. Бях твърде заета да се опитам да запазя спокойствие и да се събудя.
— Ти ме гониш от себе си, но ме намираш в сънищата си. Какво говори това за теб, Ая?
— Не се казвам така! Не и в този живот!
— Казваш „не и в този живот“. Това означава, че си приела истината. Знаеш, че душата ти е превъплъщение на девицата, създадена от Гигуа да ме обича. Вероятно затова продължаваш да идваш при мен в съня си, защото въпреки че съзнанието ти се съпротивлява, душата, духът ти, самата ти същност копнее да бъде с мен.
Той употреби древната дума за народа на чероките, от-където произлизахме баба и аз. Знаех легендата. Красив крилат безсмъртен заживял с чероките, но вместо да бъде добър, идвайки на земята като бог, той бил лош и жесток. Насилвал жените и използвал мъжете. Накрая жените ста-рейшини на различните племена, известни като гигуа, се събрали и създали девица от пръст. Вдъхнали живот на Ая и я надарили с особени способности. Целта й била да използва сластолюбието на Калона и да го примами под земята, където да го затрупа с пръст. Планът им успял. Калона не устоял на Ая и бил заровен в пръстта… или поне беше, докато Неферет го освободи.
И сега аз споделях паметта на Ая и знаех, че легендата е истина. Истина — напомни ми съзнанието. Използвай силата на истината, за да го победиш.
— Да — признах аз. — Знам, че съм превъплъщение на Ая. — Поех си дълбоко дъх, съсредоточих се, обърнах се и го погледнах. — Но съм нейна реинкарнация в настоящето и това означава, че сама вземам решения и няма да избера да бъда с теб.
— Но въпреки това продължаваш да идваш при мен в сънищата си.
Исках да отрека, че съм отишла при Калона, да му кажа нещо остроумно, подобаващо на Висша жрица, но не можах и само се втренчих в него. Той беше невероятно красив! И както обикновено, беше разголен. Беше по дънки, но без риза. Кожата му беше с бронзов загар и съвършена, толкова гладка, че изпитах желание да я докосна. Кехлибарените му очи блестяха и посрещнаха погледа ми е такава топлота и доброта, че дъхът ми секна. Калона изглеждаше осемнайсетгодишен, но когато се усмихнеше, ставаше още по-млад и достъпен. Всичко в мен крещеше: Той е супер готино момче, по което трябва да съм луда!
Ала това беше илюзия. Всъщност Калона беше супер древен, страшен и опасен и аз не трябваше да го забравям, както и да изглеждаше и как вито и да бяха спомените, вкоренени дълбоко в душата ми.
Ах, ти най-после благоволи да ме погледнеш.