Стиви Рей нервно зачопли ноктите си. Трябваше да разкрие тайните си на голямо събиране и всички да помислят какво да направят. Боже, тя не очакваше е нетърпение това събиране.
Към нежеланието й се добавяше и това, че Афродита отново бе имала видение. Стиви Рей не знаеше какво е видяла, но чрез Обвързването им усещаше душевния смут, който видението бе причинило на Афродита. Нивото на вълнение се беше повишило и после намаляло и това вероятно означаваше, че в момента Афродита спи дълбоко. Това беше хубаво, защото тя не искаше Афродита да бъде психически будна и да разбере какво е намислила. Стиви Рей можеше само да се надява, че Афродита вече не знае твърде много.
— Е, сега или никога. Жребият е хвърлен — прошепна тя.
Стиви Рей не си даде възможност да се уплаши. Бързо и тихо се качи по стълбите от зимника и отиде в главното мазе на манастира. Всички червени новаци още спяха. Отличителното хъркане на Далас, което се разнасяше из тъмното помещение, я накара да се усмихне.
Тя се приближи до празното си легло и взе одеялото. После се върна в зимника и със свръхестествена увереност тръгна към непрогледния мрак на тунела и без колебание влезе вътре. Миризмата и усещането, че е обградена от пръст, й харесваше. Макар да знаеше, че онова, което се готви да направи, може да е най-голямата грешка в живота й, земята я докосна и успокои, и облекчи обтегнатите й нерви като позната прегръдка на родител.
Стиви Рей стигна до първия лек завой. Спря там и остави одеялото. Пое си три пъти дълбоко дъх и се съсредоточи. Когато заговори, гласът й беше малко по-силен от шепот, но имаше такава мощ, че въздухът около нея потрепери като топлинни вълни над асфалтово шосе през лятото.
— Земя, ти си моя и аз съм твоя. Призовавам те при мен.
Тунелът около Стиви Рей мигновено се изпълни с уханията на окосена ливада и звук на вятър, шумолящ в клони на дървета. Тя усети несъществуваща трева под краката си. Почувства и земята около себе си и почерпи сили от природната стихия като от одушевено, съзнаващо същество. Стиви Рей вдигна ръце и насочи пръсти към ниския таван на тунела.
— Отвори се за мен, моля те.
Таванът потрепери и отгоре се посипа пръст и отначало бавно, а после със звук, наподобяващ въздишка на старица, земята се отвори над Стиви Рей. Инстинктът я накара да отскочи назад в предпазните сенки на тунела, но се оказа права за слънцето. Не го виждаше, нито го усещаше. Дъжд ли валеше? Не. Тя надникна към мрачното небе и няколко капки намериха лицето й. Не валеше дъжд, а суграшица, и то силно, и това беше още по-добре за плановете й. Стиви Рей наметна одеялото на раменете си и започна да се катери по срутената стена на тунела. Излезе недалеч от пещерата на Дева Мария и дърветата в западния край на манастирския двор. Беше толкова тъмно, сякаш слънцето бе залязло, но Стиви Рей смутено присви очи. Не й харесваше, че дневната светлина я кара да се чувства уязвима, въпреки че тя беше филтрирана и практически не съществуваше.
Тя се отърси от безпокойството, бързо се ориентира и видя бараката, където бе оставила Репхайм. Наведе глава, за да се предпази от парещите сачми замръзнал дъжд, и хукна към бараката. Също като предишната нощ, щом докосна резето, Стиви Рей не можа да не си помисли: Моля те, дано е мъртъв… Ще бъде по-лесно, ако е умрял…
В бараката беше по-топло, отколкото тя предполагаше, и миришеше странно. Наред с мириса на косачката за трева и другите градинарски инструменти, съдържащи моторно масло и газ, както и различните пестициди и торове, складирани на лавиците, имаше и нещо друго, от което настръхна. Стиви Рей заобиколи инструментите и бавно вървеше към дъното на бараката, когато осъзна на какво й напомня миризмата. Прозрението я накара да забави крачка и накрая да спре. Бараката, изпълнена с мириса на Репхайм и неговата кръв, миришеше като мрака, който я обкръжаваше, след като уж умря и човечността й беше почти изцяло унищожена. Това й напомни за онзи мрачен период от дни и нощи, когато не изпитваше нищо друго освен гняв и потребност, насилие и страх.
Стиви Рей сподави ахването си, когато установи и останалата връзка с миризмата. Червените новаци, онези другите… за които не искаше да казва на Зоуи, имаха същата миризма. Е, не беше абсолютно еднаква и тя се съмняваше дали нечие друго обоняние, не толкова изострено като нейното, ще долови сходството. Стиви Рей обаче разбра каква е връзката и кръвта й се смрази от лошо предчувствие.