Репхайм мълча няколко секунди и после каза:
— Неферет беше права.
— Неферет! Какво искаш да кажеш?
— Тя все повтаряше на баща ми, че има съюзници сред червените новаци и те може да бъдат воини в нейната кауза. Неферет говореше за тези червени новаци.
Сигурно — нещастно промълви Стиви Рей. — Само че не исках да го повярвам. Надявах се, че в крайна сметка те ще постъпят правилно и ще изберат човечността пред мрака. Мислех, че им трябва време, за да си изяснят нещата, но се оказа, че греша.
— Тези новаци ли ще попречат на приятелите ти да влязат в тунелите?
— Да, в известен смисъл, но по-скоро аз ще им попреча. Ще спечеля време… за теб и тях. — Тя го погледна в очите.
Дори да греша. Без да добави нищо повече, Стиви Рей отвори вратата, вдигна ръката му, уви я около раменете си и двамата излязоха в ледения здрач.
Стиви Рей знаеше, че Репхайм изпитва силна болка, до-като препъвайки се, вървяха от бараката към отвора в земята, който бе направила, но чуваше само задъханото му дишане. Той се беше облегнал на нея и тя отново се изненада от топлината и човешкия допир около рамото й, примесен с перушината на тялото му, което подпираше. Стиви Рей се оглеждаше непрекъснато, затаила дъх от страх, че някой, например досадният Ерик, който все се опитваше да докаже колко е мъжествен, се е измъкнал навън. Обвитото в облаци слънце залязваше. Стиви Рей го усещаше как напуска забуленото от лед небе. Беше само въпрос на време преди новаците, вампирите и монахините да се размърдат.
Хайде, справяш се добре. Ще успееш. Трябва да побързаме — шепнеше тя, окуражавайки Репхайм, и се мъчеше да успокои гузните си страхове.
Ала никой не извика, нито се затича след тях и за много по-малко време, отколкото Стиви Рей очакваше, отворът на тунела зейна под краката им.
— Вмъкни се гърбом. Не е далеч. Ще бъда с теб през по-голямата част от пътя да ти помагам.
Репхайм не губи време, нито енергия да говори. Той кимна, обърна се, хвърли одеялото от раменете си и с помощта на Стиви Рей бавно и болезнено изчезна в тунела. Тя го последва.
Репхайм се облегна на стената от пръст и си пое дъх. Стиви Рей искаше да го остави там да си почине, но тръпките по гърба й крещяха, че другите ще се събудят, ще тръгнат да я търсят и ще я намерят там с гарвана-демон!
- Трябва да продължиш. Махни се оттук. Върви натам. — Тя посочи мрака пред тях. — Ще бъде тъмно. Съжалявам, но нямам време да ти намеря фенерче. Ще се чувстваш ли добре в мрака?
Репхайм кимна.
— Отдавна предпочитам нощта.
— Добре. Върви по тунела, докато стигнеш до място, къ-дето пръстта се превръща в циментови стени. След това завий надясно. Ще бъде объркващо, защото колкото повече се приближаваш до депото, толкова повече ще стават тунелите. Но не се отклонявай от главния. Ще бъде осветен… или поне така се надявам. При всички случаи продължавай да вървиш. Ще намериш фенери, храна и стаи с легла и всичко необходимо.
— Там има червени новаци.
Той не го формулира като въпрос, но Стиви Рей отговори,
— Да, има. Докато червените новаци и аз живеехме там, те стояха далеч от главните тунели и стаите ни. Не знам какво правят сега и откровено казано, нямам представа какво биха сторили с теб, но мисля, че няма да те изядат… Не миришеш добре. Но не съм сигурна. Те са… — Стиви Рей млъкна, търсейки правилните думи, — Те са различни от мен… от нас останалите.
— Те принадлежат на мрака. Вече споменах, че съм запознат с тези въпроси.
— Надявам се, че ще бъдеш добре. — Тя млъкна отново, защото не знаеше какво да каже, и накрая изтърси: Предполагам, че ще се видим някой път.
Репхайм се втренчи в нея и не отговори.
Стиви Рей се засуети.
— Репхайм, трябва да вървиш. Веднага. Тук не си в безопасност. Щом тръгнеш по тунела, аз ще срутя тази част, за да не може никой да те проследи, но трябва да побързаш.
— Не разбирам защо би изменила на съюзниците си, за да ме спасиш.
— Не изменям на никого. Просто не те убивам! изкрещя Стиви Рей, а сетне понижи тон и добави: — Това, че те пускам да си вървиш, означава ли, че изменям на приятелите си? Не може ли да означава само, че избирам живота пред смъртта и доброто пред злото? С какво е по-различно?
— Помисли ли, че като реши да ме спасиш, ти направи избор, който вие бихте нарекли лош?
Стиви Рей го гледа дълго, преди да отговори.
Тогава нека тежи на твоята съвест. Животът е такъв, какъвто сам си го направиш. Баща ти го няма. Останалите гарвани-демони също заминаха. Когато бях малка и се ударех, мама ми пееше една глупава песничка, където се казваше, че трябва да стана, да се изтупам от праха и да опитам пак. И ти трябва да направиш така. Аз само ти давам възможност да го сториш, — Тя протегна ръка. — Е, да се надяваме, че следващия път, когато се срещнем, няма да бъдем врагове.