А аз? Аз само исках да си отида у Дома.
Дарий караше джипа зад нас и сигурно му се струваше, че пълзи, въпреки че трите коня успяваха да поддържат равномерен тръс. Червените новаци, водени от Стиви Рей и Ерик, вървяха след джипа. С изключение на колата и копитата на конете нощта беше тиха, макар че от време на време някой клон се отчупваше под тежестта на леда или с ужасяващ трясък се разцепваше някое дърво.
Завихме наляво по „Утика“ и аз не се сдържах.
— Пак ли няма да ми говориш?
— Ще ти говоря отвърна Старк.
— Защо ми се струва, че в края на това изречение трябва да има „но“?
Той се поколеба и аз долових напрежението, което се излъчваше от него. Накрая Старк въздъхна дълбоко и рече:
— Не знам дали да ти се ядосвам, или да се извиня за бъркотията, която стана в трапезарията.
— Вината не беше твоя. Или поне по-голямата част.
— Да, знам, но Ерик те обиди.
Не се сетих какво да отговоря, затова яздихме мълчаливо известно време и после Старк се изкашля.
Ти се държа прекадено строго с всички.
— Трябваше да сложа край на заяждането и това изглеждаше най-бързият начин.
— Следващия път се опитай да кажеш нещо като: „Престанете да се заяждате!“ Знам ли. Може би само аз си мисля така, но ми се струва по-разумно, отколкото да ядосваш приятелите си.
Потиснах желанието си да му се озъбя и да кажа, че искам да го видя как той би се справил, и се замислих върху думите му. Старк може би беше прав. Не се чувствах удобно от факта, че се бях изрепчила на всички… особено след като група от онези „всички“ бяха мои приятели.
— Следващия път ще се опитам да се представя по-добре — обещах аз.
Старк не злорадстваше, нито се направи на много печен. Не се държеше и снизходително, а само сложи ръце на раменете ми.
— Това, че се вслушваш в съветите на другите, е едно от нещата, които най-много харесвам у теб.
Усетих, че се изчервявам от неочаквания комплимент.
— Благодаря. — Прокарах пръсти по студената мокра грива на Персефона и видях как ушите й потрепнаха в отговор.
Ти си добро момиче — изтананиках аз.
— Мислех, че вече си забелязала, че не съм момиче — са-монадеяно се ухили Старк.
Забелязах — засмях се аз и напрежението между нас се разсея. Близначките, Джони Бий и Крамиша ни погледнаха и предпазливо се усмихнаха.
— Е, всичко между нас наред ли е?
— Винаги ще бъде наред. Аз съм твой воин и закрилник. Каквото и да се случи, ти ще имаш подкрепата ми.
Преглътнах буцата, която заседна в гърлото ми.
— Да бъдеш мой воин може да не е лесна работа.
Той се засмя — с пълен глас, силно и дълго и плъзна ръце около кръста ми.
— Зоуи, понякога да бъда твой воин ще бъде адски гадно.
Приготвих се да кажа, че майка му е адски гадна, но
ръцете му бяха топли, а докосването успокояващо. Затова измърморих нещо от сорта, че той дрънка глупости, и се облегнах на него.
Знаеш ли, ако забравиш за бъркотията, причинена от бурята и щуротиите на Калона и Неферет, ледът изглежда страхотно. Все едно сме напуснали реалния свят и сме се пренесли в странна зимна страна, място, което Бялата вещица би харесала.
— А, „Лъвът, вещицата и дрешникът“! Страхотен филм,
— Не съм го гледал.
— Не си го гледал? — Отворих широко очи и го погледнах през рамо. А чел ли си книгата?
Книгите — каза Старк, като наблегна на множественото число. — К. С. Луис е написал много повече от „Хрониките на Нарния“.
— Четеш ли?
— Чета.
Хм — озадачено измънках аз.
— Какво има? Четенето е хубаво нещо.
— Знам! Страхотно е, че четеш. Готино. — Не лъжех. Харесваше ми, когато симпатични момчета покажеха, че имат мозък в главата си.
— Наистина ли? Тогава определено ще се заинтересуваш от факта, че наскоро прочетох „Да убиеш присмехулник“.
Усмихнах се и го сръгах с лакът.
— Всеки я е чел.
— Аз съм я чел пет пъти.
— Аха.
— Да, мога да цитирам откъси от нея.
Глупости.
И тогава Старк, моят голям, лош, мъжествен воин извиси глас и с провлечен южняшки акцент на малко момиче каза:
— „Чичо Джак, какво означава фръцла?“
— Мисля, че това не е най-важният цитат от тази книга — засмях се аз.
Добре. „На този свят все още не се е пръкнала толкова гадна, тъпа учителка, която да ме командва!“ Този ми е любимият.
— Ти имаш извратено съзнание, Джеймс Старк. — Усмихвах се и се чувствах уютно и щастливо, докато завивахме по дългата алея, която водеше към Дома на нощта. Тъкмо си помислих колко вълшебно изглежда Домът, целият осветен и приветлив, когато забелязах, че има повече светлина, от-колкото обикновено произвеждат резервните генератори и старомодните газени фенери. И после осъзнах, че светлината не идва от училищните сгради, а проблясва от пространството между храма на Никс и самото училище.