— Добре! — извикаха те. Гласовете им прозвучаха много по-бодро и силно, отколкото когато ги видях, щом дойдох.
Бях останала без сили от използването на природните стихии и се зарадвах, когато Старк ме хвана за лакътя и ме подкрепи, докато излизахме от сградата. Не беше за вярване, но градушката и дъждът бяха спрели. Облаците, които от няколко дни бяха забулили небето, се бяха разкъсали и през пролуките се виждаха звезди. Погледът ми се спря в средата на училищния двор. Огънят бе изгорил погребалната клада на Анастасия и тлееше, макар че Дракона все още стоеше на колене пред нея. Ленобия беше до него, сложила ръка на рамото му. Кръгът, образуван от червените новаци, Ерик, Хийт и Джак, се простираше широко около жаравата. Те стояха мълчаливо и засвидетелстваха уважението си към Дракона и любимата му.
Направих знак на моята група да ме последва малко по-нататък в сенките и всички се събрахме близо един до Друг.
— Трябва да поговорим, но насаме. Стиви Рей, можеш ли да помолиш някой друг да намери стаи за твоите хлапета?
— Разбира се. Крамиша е толкова организирана, че е почти като Министерство на отбраната. Освен това тя беше в шести курс, когато умря и стана нежива. Крамиша знае всичко за това място.
— Добре. Възложи й задачата — рекох аз и се обърнах към Дарий. — Трябва да се отървем от труповете на гарваните-демони… веднага. Ако ни провърви, бурята най-после ще премине и това означава, че човеците ще се размърдат, щом се съмне. Те не трябва да намират съществата.
— Ще се погрижа за това — отговори той, — Ще накарам момчетата червени новаци да ми помогнат.
— Какво ще направите с труповете? — попита Стиви Рей.
— Ще ги изгорим — отвърна Шоуни и ме погледна. Ако Зоуи е съгласна.
— Идеално — отговорих аз. — Само не ги изгаряйте близо до погребалната клада на Анастасия. Дракона няма да го понесе.
Изгорете ги до източната стена, там където противният им баща изскочи от земята. — Афродита отмести поглед към Шоуни. — Можеш ли да запалиш стария дъб, който се разцепи, когато Калона избяга?
— Мога да запаля всичко отвърна Шоуни.
— Тогава отиди с Дарий и другите — казах аз — и се погрижете да изгори всяко перце от тях. А след това всичките ще се срещнем в моята стая. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме — едновременно отговориха Дарий и Шоуни.
Стори ми се странно, че Ерин не говори на сестра си, но когато Шоуни тръгна след Дарий към червените новаци, тя извика:
— Ще ти разкажа всичко, което си пропуснала, сестра ми.
Разбира се усмихна се през рамо Шоуни.
— Ленобия ни трябва — заявих аз и погледнах към преподавателката по езда, — но не знам как да я откъсна от кладата.
— Кажи му — предложи Деймиън.
Погледнах го учудено, защото не знаех кого има предвид.
— Дракона знае колко опасни са Калона и Неферет и ще разбере, че Ленобия ни е необходима. — Деймиън погледна все още коленичилия вампир. — Той ще стои там и ще скърби, докато реши кога е дошъл подходящият момент да си тръгне. Не можем да променим това, нито да го накараме да побърза, затова му кажи, че Ленобия ни трябва.
— Знаеш ли, много си умен похвалих го аз.
— Определено — усмихна се той.
— Е, добре — въздъхнах аз продължително и уморено. Стиви Рей… обясни на Крамиша какво трябва да направи, а вие, останалите, отидете в моята стая. Ще дойда веднага щом говоря с Ленобия.
— Зи, аз ще отида да кажа на Джак да помогне на Крамиша — рече Деймиън.
Повдигнах учудено вежди.
— Стаята ти не е толкова голяма. Ще му разкажа всичко по-късно. В момента трябва да разсъждаваме трезво.
Кимнах и тръгнах към Ленобия и Дракона. Дарий и Стиви Рей дръпнаха хлапетата настрана и тихо им заговориха. Деймиън милваше Херпогинята по главата, докато говореше с гаджето си.
Старк беше неотлъчно до мен. Не беше необходимо да го търся. Усещах присъствието му. Знаех, че ако се спъна, той ще се погрижи да не падна. Освен това Старк разбираше по-добре от всеки друг колко много ми е отнело използването на природните стихии в лечебницата.
Той сякаш прочете мислите ми и прошепна:
— Скоро ще имаш възможност да поседнеш. И ще ти намеря нещо за ядене и пиене.
— Благодаря — промълвих аз.
Старк хвана ръката ми и двамата отидохме при Ленобия и Дракона. Котките се бяха умълчали, макар че се притискаха до Дракона. Израненото му, съсипано от мъка лице беше мокро от сълзи, но той беше престанал да плаче.
— Драконе, Ленобия ми трябва за малко. Не искам да те оставя тук сам, но се налага да говоря с нея.
Той вдигна глава и ме погледна. Не бях виждала по-тъ-жен човек от него.