— Няма да бъда сам. Сенкогрив и Гуинивиър ще бъдат с мен. Както и нашата богиня отвърна Дракона и отново насочи поглед към погребалната клада. — Още не съм готов да оставя Анастасия.
Ленобия стисна рамото му:
— Ще се върна скоро, приятелю мой.
— Ще бъда тук — отвърна Дракона.
— Аз ще чакам с Дракона. Крамиша не се нуждае от мен. Тя вече има достатъчно новаци, които да командва — заяви Джак, който заедно с Деймиън се беше присъединил към нас. Херцогинята спря на няколко крачки, легна на земята и зарови нос в лапите си. Котките не й обърнаха внимание. — Искам да стоя при вас, ако нямате нищо против — смутено каза той на Дракона.
— Благодаря, Джак — изрече преподавателят по фехтовка.
Джак кимна, избърса очи и без да добави нищо повече,
седна до него и започна нежно да гали Сенкогрив.
— Браво на теб — прошепнах аз на Джак,
Гордея се с теб рече Деймиън и го целуна по бузата. Джак се усмихна през сълзи.
— Е, добре казах аз. — Да отидем в стаята ми.
— Ленобия, Зоуи трябва да мине през кухнята — рязко се обади Старк. — После ще се срещнем в общежитието. Ще дойде колкото е възможно по-бързо.
Ленобия кимна разсеяно, докато вървеше към общежитията с Деймиън, Ерин и Афродита.
— Защо… — започнах аз, но Старк ме прекъсна.
— Довери ми се. Нуждаеш се от това.
Той ме хвана за лакътя и ме насочи към центъра на училището, откъдето се влизаше за столовата.
— Влез вътре. Аз ще взема нещо и ще дойда веднага.
Бях твърде уморена, за да го попитам къде отива, и влязох в училището. Изпитах странно чувство, че е празно. Фоайето беше осветено само от половината газени лампи, които обикновено светеха по това време на нощта.
Погледнах часовника. Минаваше полунощ. Училището трябваше да продължи да съществува. Навсякъде трябваше да има новаци, вампири и преподаватели. Искаше ми се да върна времето назад и изминалите два месеца да изчезнат, и единствените ми тревоги да бъдат, че Афродита е гадна кучка, а Ерик е недосегаем готин сладур.
Изпитах желание да върна времето назад, когато не знаех нищо за Калона и Ая, смъртта и разрухата. Да имам нормален живот. Желаех го толкова силно, че ми прилоша.
Бавно влязох в столовата, която беше абсолютно празна и по-тъмна от коридора. Не ухаеше на вкусни ястия и нямаше групи хлапета, които да клюкарстват за други хлапета, нито преподаватели, които неодобрително да поглеждат ученици, тайно отмъкващи чипс.
Запрепъвах се към сепарето с пейка за пикник, където обикновено сядах е приятелите си, прегънах колене и се отпуснах на лакираното дърво. Защо Старк ми каза да дойда тук? Дали щеше да се опита да ми сготви нещо? Представих си го с престилка на кръста и ми стана смешно. И после осъзнах защо ме беше накарал да дойда тук. Единият хладилник в огромната училищна кухня беше пълен с пликчета с кръв. В момента той вероятно вземаше пликчета кръв и щеше да ми ги донесе, за да ги изпия като гъст червен сок.
Знам, че е отвратително, но устата ми се напълни със слюнка.
Старк беше прав. Трябваше да се заредя с енергия и пликче кръв (или две) щеше да бъде добър начин да го направя,
— Зи! Ето къде си била! Старк каза, че си тук.
Примигах от изненада, обърнах се и видях, че в столовата влиза Хийт… сам.
Изведнъж разбрах, че съм била права само донякъде. Старк наистина беше отишъл да ми намери кръв, но вместо да дойде от кухненските хладилници от неръждаема стомана, кръвта идваше от симпатичния футболист Хийт.
По дяволите.
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Репхайм
Събуждането беше трудно. Дори в мъглявото владение, каквото представляваше границата между съзнанието и безсъзнанието и преди да почувства напълно болката, разкъсваща осакатеното му тяло, Репхайм долови мириса й.
Отначало си помисли, че отново е в градинската барака и кошмарът току-що е започнал… след като тя дойде не да го убие, а да му донесе вода и да превърже раните му. И тогава осъзна, че е твърде топло, за да бъде в бараката. Той се премести леко и болката, която премина през тялото му, го разсъни и будното съзнание донесе спомена.
Репхайм беше под земята, в тунелите, където тя го изпрати, и това му беше неприятно.
Не изпитваше омраза, граничеща е параноя като баща си. Репхайм не обичаше да се чувства затворен под земята. Над него нямаше небе… нито свят от зелени растения под него. Той не можеше да се рее под земята. Не можеше…
Мислите на гарвана-демон внезапно бяха прекъснати.
Не. Репхайм не можеше да мисли за трайно увреденото си крило и какво означава това за остатъка от живота му. Все още не можеше да мисли за това. Не и докато тялото му беше немощно.