Да, вярно е. За коя „тя“ говориш?
Никол отново не обърна внимание на въпроса му.
— С какво беше закрита вратата на стаята, в която спа?
С карирано одеяло.
— Това е стаята на Стиви Рей — рече Стар. — Затова мирише на нея.
Никол се държеше така, сякаш Стар не беше казала нищо.
— Калона е заминал без теб, въпреки че ти си любимецът му.
Да — гневно изсъска Репхайм.
— Знаете ли, това означава, че те ще се върнат — обърна се Никол към Къртис и Стар. — Този птицечовек е любимецът на Калона. Няма начин да го остави тук завинаги. А ние сме нейните любимци. Той ще се върне за него, а тя за нас.
— За Червената ли говориш?
С мълниеносно движение Никол застана до Репхайм, вкопчи ръце в изранените му рамене, повдигна го и го притисна към стената на тунела. Очите й пламнаха в червено. Дъхът й вонеше противно.
— Разбери веднъж завинаги, птицечовеко. Стиви Рей или Червената, както ти я наричаш, не е наша Висша жрица. Тя не ни е водач и не е една от нас. Стиви Рей е близка със Зоуи и нейната група и това не ни харесва. Ние нямаме Висша жрица. Имаме кралица и тя се казва Неферет. Защо си се вманиачил по Стиви Рей?
Репхайм почувства силна болка. Счупеното му крило агонизираше с нажежена до бяло горещина. Искаше отново да бъде здрав и да унищожи червената новачка с едно разрязване на човката си.
Ала не беше здрав, а немощен, ранен и изоставен.
— Баща ми искаше да я залови. Каза, че тя е опасна. Неферет й нямаше доверие. Не съм вманиачен, а следвам волята на баща си.
— Да видим дали казваш истината — рече Никол, стисна го здраво като в менгеме, затвори очи и наведе глава.
Репхайм усети, че дланите й се загряват. Топлината премина в него, проследи кръвообращението му, запулсира с лудешките удари на сърцето му и се разпространи из цялото му тяло.
Никол потрепери, а после отвори очи и вдигна глава. Усмивката й беше лукава. Тя продължи да държи Репхайм притиснат до стената още една дълга минута и след това го пусна. Той се строполи на пода. Никол го погледна и заяви:
— Тя те е спасила.
— Какво? — извика Къртис.
— Стиви Рей го е спасила? — изуми се Стар.
Никол и Репхайм се държаха така, сякаш не ги чуха.
— Да — отвърна Репхайм и се помъчи да нормализира дишането си, за да не припадне. Той не добави нищо повече, само се опита да проумее какво се беше случило, докато се задъхваше от пулсиращата болка в крилото. Червената новачка му направи нещо, когато го докосна… нещо, което й позволи да надникне в съзнанието му, а може би дори в душата му. От друга страна, Репхайм знаеше, че той не е като другите същества, които тя бе докосвала. Мислите му бяха трудно достъпни, ако не й невъзможни да ги прочете, независимо от дарбата й.
— Защо го е направила Стиви Рей? — попита Никол.
— Нали видя мислите ми. Знаеш, че нямам представа защо го е направила.
— Вярно — бавно отговори тя, — но също така усетих, че ти не изпитваш лоши чувства към нея. Какво ще кажеш за това?
— Не съм сигурен какво имаш предвид. Лоши чувства? За мен това няма логика.
Никол се изсмя подигравателно.
— Няма логика… сякаш в теб има някаква логика? Съзнанието ти е най-странното нещо, в което съм прониквала. Е, птицечовеко, твърдиш, че все още правиш каквото ти каже баща ти, така ли? Това би означавало, че най-малкото искаш да я плениш… или може би да я убиеш.
Баща ми не иска Червената да бъде убита. Той искаше да му я доведат невредима, за да я изследва и може би да използва силите й.
— Аха. Но проблемът е, че когато надникнах в птичия ти мозък, не намерих нищо, което говореше, че я преследваш.
Защо да я преследвам сега? Тя не е тук.
Никол поклати глава.
Не. Странното е, че ако искаш да хванеш Стиви Рей, ще го сториш, независимо дали тя е тук, или не.
— В думите ти няма логика.
Тя се втренчи в него.
— Виж, трябва да знам дали си с нас, или не.
— С вас?
— Да, с нас. Ние смятаме да убием Стиви Рей. — Никол го каза съвсем прозаично, придвижи се със свръхестествената си сила до него и го сграбчи в желязната си хватка. Бицепсът му мигновено се загря, докато тя проучваше мислите му. — Е, какво избираш? С нас ли си, или не?
Той знаеше, че трябва да отговори. Никол не можеше да прочете всичките му мисли, но очевидно притежаваше способността да открива неща, които Репхайм предпочиташе да запази в тайна. Той бързо взе решение, погледна алените очи на новачката и искрено заяви:
— Аз съм син на баща си.
Тя се вгледа в него. Ръката й изгаряше плътта на рамото му и очите й блестяха в червено. И сетне пак му се усмихна лукаво.