Най-приятното нещо беше мисълта, че би могла да стане шеф на Грант. Макар че по природа не беше отмъстителна, възможността да натрие носа на Грант за всичките отвратителни неща, които я беше карал да прави, за начина, по който я накара да се научи да язди, независимо от болезнения й страх от конете, беше толкова привлекателна, че не можеше да я изпусне.
Освен това той беше толкова пиян, че шансовете му да спечели бяха сведени до нула. Какво от това, че не беше честно да приеме облога му, тъй като почти не беше на себе си заради безценната Анабела? Той беше този, който настояваше за тази, глупост, нали? Той щеше да си получи това, което търсеше — и дори да загуби. Това едва ли би било пълното наказание, което заслужава. В края на краищата, както се казва, и в любовта, и във войната побеждава по-силният.
Единственият проблем, който Аманда се опитваше да разреши, беше дали да заложи на любовта или на войната.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Такава коварна усмивка се появи на лицето на Аманда, че по цялото тяло на Чалмърс пробягнаха студени тръпки, особено когато тя се обърна към него и каза:
— Донеси картите, Реджи. Мистър Гарднър отдавна трябваше да си получи заслуженото наказание.
— Мис Аманда, сигурна ли сте, че искате да играете?
— Никога за нищо не съм била толкова сигурна. И престани да гледаш толкова загрижено. Нямам намерение да измамя твоя скъп, пиян господар. Можеш да стоиш и да гледаш как ще обера всичко на този нещастник. Всъщност, настоявам да присъстваш — тя наля на Гарднър още една чаша горещо кафе и я бутна пред него. — Изпий я, Гарднър. Не искам да заспиш по средата на играта.
Макар и неохотно, намусеният Чалмърс донесе веднага едно ново тесте карти, а също и необходимите жетони. Двамата щяха да започнат с равен брой жетони и първият, който изгубеше всичките, щеше да се смята за победен. Битката започна, двамата опоненти бяха един срещу друг, седнали на ниската масичка за чай. Поради състоянието на Грант, който едва можеше да седи изправен, Аманда го остави на дивана и се премести на срещуположната страна.
По настояване на Аманда Грант започна с раздаването. За свое голямо удоволствие тя видя, че държи четири карти, които лесно й позволиха да вземе първата ръка. Сякаш това предопредели тона на играта. С всяка следваща ръка все повече от жетоните на Грант идваха пред нея, а само няколко от нейните отидоха при него. Аманда, със своя вроден талант да запомня играните карти, държеше играта в ръцете си, докато Грант, със замъгления си от алкохола мозък, допускаше грешки.
Освен това Аманда беше безкрайно щастлива, че е носила ръкавици по време на работата си във фермата, тъй като нямаше почти никакви мазоли и рани, които да й пречат в играта. За професионалния играч, за разлика от любителя, много важно преимущество беше докосването на картите, това да можеш да ги усетиш. Само като допреше пръсти до тях, Аманда можеше да каже дали липсва дори и една карта от тестето. По-рано се беше случвало доста често да хване някои играчи да се опитват да вкарат в играта белязани карти. Чувствителните връхчета на пръстите й усещаха и най-малките издутини, бодвания от карфици или неравности по картите, а също така и тъй наречения трик „с двата края към средата“, когато някои определени карти бяха съвсем леко изтънени по средата, като по този начин ставаха неравни и само най-опитният картоиграч би могъл да ги открие.
Друг трик беше използването на „отразител“, тоест на нещо, което би могло да отрази картите на различните играчи: малко огледалце, лъскав часовник, дори пръстен или златна монета талисман. Аманда никога не беше прибягвала до този вид трик, макар че си спомни как веднъж, поглеждайки към играча срещу себе си, беше видяла всичките му карти, отразени в стъклата на очилата му.
Тя си спомни сега за тази случка, тъй като Чалмърс беше поставил наблизо една току-що запалена лампа. Светлината не само й позволяваше да вижда по-добре картите си, но Аманда веднага разбра, че добре излъсканата повърхност на масата за чай отразява всяка една нейна карта, а също и тези на Грант, който беше се опрял на масата и държеше твърде непредпазливо картите си. Като си взе картите по такъв начин, че Грант да не ги види, Аманда погледна за секунда към него. Изглежда, че той не забелязваше новото неочаквано преимущество, което им се предлагаше. Същото се отнасяше и за Чалмърс.
За около десетина секунди съвестта на Аманда проговори. Никога досега тя не беше измамвала нарочно някого и сега моментът не беше подходящ за такова нещо. Тя наистина би трябвало да им каже за масата. Нали? В края на краищата, Грант беше толкова пиян, че да играеш срещу него и да го победиш беше равносилно на това да хванеш някоя риба в каче с вода. Обаче, ако пренебрегнеше това отражение, ако просто не го гледаше и се преструваше, че не съществува, тя нямаше да играе нечестно, нали? Но да пренебрегнеш подадената ти от Провидението ръка за помощ беше равносилно на това да се опитваш да не гледаш към мамещия зелен оазис, когато се намираш в една гола пустиня. Беше толкова изкушаващо!