Отговорът на Аманда беше необичайно унил.
— Не беше преживяване, което някога бих поискала да преживея отново, благодаря.
— Не ми казвай, че те е заболяло от това, че си видяла Дарси в компанията на Анабела.
— Глупости! — изръмжа тя по мъжки. — А ти?
— Съвсем не, макар че се чувствам притеснен и се чудя какво още си е наумила и къде ли двамата кроят планове като крадци посред нощ — когато тя не отговори, той продължи. — Чух за спречкването ти с тях.
— Не се и съмнявам. Сигурна съм, че целият град е научил само след десет минути.
— Чу ли, че Анабела се опитвала да убеди всички, че ти си зла вещица и си правела магии на наивни мъже?
Аманда се усмихна кисело.
— Е, това наистина обяснява странните погледи, с които някои господа ме гледаха днес.
Грант се смръщи.
— Какви погледи?
— Нещо смесено между очарованост и предпазливост, макар че няколко смелчака се престрашиха и ме приближиха.
— Защо?
— Е, много сме разговорливи тази вечер, мистър Гарднър! — отвърна тя със сарказъм.
— Какво ти казаха, Аманда? — попита настойчиво и раздразнено той.
— Уверявам те — нищо, което вече не бях чула, ако оставим настрана един млад мъж, който прекалено ясно ми подчерта, че като има предвид сметката си в банката и като си представи моята сега, когато притежавам „Мисти Вали“, не би имал нищо против да ме ухажва. Но и той въздъхна с облекчение, когато му казах, че не съм заинтересувана.
— А другите?
— О, те бяха дори още по-откровени. Изглежда, са останали с впечатление, че съм готова да предложа услугите си за пари, дори за повече пари, отколкото сега притежавам, тъй като са чули, че лягам с всеки, който е богат. Е, как мислиш, защо са останали с това впечатление? — попита тя подигравателно.
Грант се сви, напълно осъзнавайки, че до голяма степен той беше допринесъл за лошата й репутация, особено след като изрита Дарси и по този начин отпуши голямата му уста. Дарси и Анабела бяха се наговорили и злото беше сторено.
— Изглежда, че някои от дамите нямат нищо против тебе — изтъкна той, като се опитваше да успокои съвестта си. — Видях те с мисис Лелен и някои от нейните приятелки. Това все пак е начало.
— Да — съгласи се Аманда. — Те ме поканиха да се присъединя към прословутата им група, а една сладка стара дама ми каза, че ще ми пази място в църквата, ако искам да отида.
Грант повдигна вежди нагоре.
— Ще приемеш ли?
— Не знам. Тя принадлежи към презвитерианската църква, а аз съм посещавала само няколко служби в католическата.
— Така ли?
— Не би трябвало да си толкова изненадан, би трябвало да предположиш! — оплака се тя. — В края на краищата, прекарах четири от най-важните си години в Ню Орлиънс.
— Извинявай! Просто излезе, че съм изненадан. Някак си аз никога не съм си те представял като… е, в църква.
— Имам откровение за вас, Гарднър: на мен също така ми е много трудно да си ви представя в църква.
Той реши да не се засяга от това.
— Да, знам. Предполагам, че и ти мислиш същото за мен и си ме представяш по подобен начин — гол и стенещ върху някое пухено легло! — усмивката, която придружи коментара му, беше на самия дявол.
— Всъщност аз рядко си те представям — послъга тя, като не искаше да си признае колко близо беше той до истината, — но когато го правя, обикновено те виждам в някоя дълбока река с големи камъни, завързани около шията ти!
Най-унизителната страна от работата му с Аманда беше, че тя му плащаше на ръка заплатата, както на всеки друг работник. Получаването на белия плик от ръката й беше направо убийствено за него, макар че тя се смиляваше и му го даваше отделно, на вечеря, а не пред другите работници и прислугата. Поне това унижение му беше спестено.
Друг начин, по който тя беше си наумила да го дразни, беше да го кара да оседлава кобилата й, когато искаше да язди. Тя настояваше той да прави това. Независимо какво вършеше в момента и каква работа имаше, той трябваше да остави всичко и да подготви коня й за езда. Най-подлудяващото беше, че тя го правеше нарочно, за да го ядоса, и изобщо не прикриваше удоволствието си, напомняйки му, че сега той й е в ръцете.
Няколко пъти те много разпалено спориха за това, къде и с кого ще язди.
— Ти нямаш достатъчно опит и не можеш да се разхождаш сама където ти хрумне — каза й той рязко. — Живата истина е, че ти си все още новачка на седлото и не трябва да ти се позволява да излизаш извън оградите на имението с или без придружител.
— Аз не съм дете, мистър Гарднър — като пренебрегна отвратителния му мъжки поглед, с който той нарочно жадно огледа тялото й, тя се озъби: — Трябва ли да ви напомням, че аз съм собственичка на това имение. Не ми е необходимо разрешението ви да яздя и ще яздя където си искам.