— Ха! — възкликна тя. — Дори и тогава ще те победя без каквото и да било усилие, Гарднър. Пия бира от тригодишна възраст, а уиски — от четиринадесет и никога не съм стигала дотам, че да не мога да играя добре тази проклета игра.
— А какво ще кажеш за малко шампанско? — попита я той закачливо. — Тогава може би ще получа не само фермата, но и нещо друго. Всъщност има вероятност да получа всичко, което пожелая, и то без пари!
— Изобщо не ти препоръчвам да правиш каквито и да било опити. Както съм ядосана, още преди да си си свалил панталоните, ще съм те застреляла.
В действителност Грант се замисли дали наистина не заслужава да го застреля заради глупостта му и заради голямата му уста, които без съмнение спомогнаха за разпространяването на последните слухове, а също така и за голяма част от по-раншните.
В обора той стоеше настрана и се хилеше като идиот, докато я гледаше как се заема да чисти конюшните, мърморейки си нещо под носа. Когато най-накрая Аманда се умори, той я последва на двора и любезно й запали пурата, като положи усилия да си сдържи смеха, когато тя за първи път пое дима навътре и се закашля. Той обаче й даде няколко полезни съвета и я удари няколко пъти по гърба — доста силно, за да й помогне да си поеме въздух.
— Трябва да дърпаш по малко, скъпа, а не да се опитваш да засмукваш пурата до края. Опитай се да дръпнеш малко и задръж дима в уста, не го гълтай. После го изпусни.
Както винаги упорита, тя успя да дръпне няколко пъти, без да се закашля, но след това хвърли пурата.
— Уф! Как можеш да ги пушиш? — попита тя, като правеше физиономии. — Все едно, че в тези пури няма тютюн, а конски тор.
— Внимавай да не чуят местните производители на тютюн такива сквернословни думи по техен адрес, иначе и те ще ти се обидят както тези от асоциацията.
— Тези мерзавци не са ми наполовина ядосани, колкото аз на тях — каза тя с основание. — Може да ми отнеме много време, но ще намеря начин да им го върна. А също и на оная малка отвратителна измамница, за която беше сгоден!
— Почти сгоден — поправи я той тихо.
Тя махна с ръка, отхвърляйки репликата му.
— А какво ще кажеш за Дарси? Не е ли заслужил и той малко гняв?
— За него все още се замислям — каза тя, като го погледна на кръв. — В крайна сметка, той просто направи това, което би направил всеки измамен обожател, след като ти издрънка за нас двамата. Ако някой заслужава да получи добър урок, за да се научи да си държи устата затворена, това си ти, Грант Гарднър! Нямаше да имам почти никакви проблеми сега, ако не ти беше толкова дълъг езикът!
— Е, напоследък и някой друг си е отворил устата — информира я той. — Може би някой от нашите работници, ако Пепърмайер е прав. Някой, който украсява това, което е чул, както му харесва.
Аманда кимна с глава отчаяно.
— Значи оттук изтича информация. По дяволите! Изобщо не искам и да си помислям, че някой от хората, които работят за нас, толкова ме мрази, че може да си получава от мен заплатата и същевременно да разпространява лъжи. Чувствам се така, сякаш някой ме използва, ужасно ме използва.
— На никого не му харесва да го правят на глупак, Аманда. Ако ще се почувстваш по-добре, възнамерявам да открия кой е виновникът. И ако е някой от нашите работници, ще имаш удоволствието лично да го уволниш и да гледаш как ще го изхвърля или как ще я изхвърля от имението.
Докато Грант започна да отхвърля един по един заподозрените, Аманда направи всичко възможно да не показва пред никого колко е ядосана. Всъщност през следващите няколко дена тя се опита да бъде нарочно любезна и вежлива с всичките си работници, като се уповаваше на това, че ако се държи добре, ще покаже на виновния, че не е чак толкова лоша, колкото си е мислел, и ще спре слуховете.
Усилията й се оказаха напразни, макар че тя разбра това, когато вече беше прекалено късно. Веднъж, когато идваше откъм родилното, където Грант правеше необходимите реконструкции, и ушите й все още пищяха от звука на трионите и чуковете, с които мъжете работеха, и като си мислеше за разни други неща, тя изобщо не обърна внимание, че беше тръгнала към голямата конюшня по по-краткия път — този, който минаваше зад ковачницата.
Тогава един мъж й прегради пътя и Аманда веднага разбра, че е в опасност. Той се казваше Дел Ъркъл и беше един от работниците, които я гледаха похотливо още от деня на пристигането й. Защо не го беше уволнила досега и тя не можеше да разбере, но да е мислила по-рано, сега вече беше късно.
— Е, малка госпожичке — каза той и се ухили, а очите му проблеснаха, — виждам, че сте тук отзад сама. Търсите стария Дел, нали?