Като положи неимоверно усилие, тя погледна надолу, тъй като инстинктът й подсказваше, че най-лошото нещо, което би могла да направи, е да покаже страха си.
— Махни се от пътя ми, Ъркъл, и се върни на работа. Не ти плащам, за да стоиш и нищо да не правиш.
— О, аз възнамерявам да направя нещо, наистина — увери я той, като се усмихна толкова злокобно, че тя цялата настръхна. — Възнамерявам и аз да опитам малко от това, от което шефът отдавна вкусва.
Бавно, без да отмества погледа си от неговия, Аманда започна да се отдръпва. С крайчеца на очите си тя видя една желязна тръба, която подпираше и държеше отворен задния прозорец на ковачницата. Само да можеше да стигне до него, тя щеше да има с какво да се отбранява!
— Ъркъл, предупреждавам те — каза му тя, като се молеше той да не забележи как бавно отстъпва към тръбата. — Ще съжаляваш, ако ме докоснеш!
Той се изсмя с такъв заплашителен глас, че тя потръпна.
— Ще те докосна, и то не само с ръка, момичето ми, и нищо не можеш да направиш, за да ме спреш. Нали? Нима си мислиш, че не съм забелязал как ме гледаш понякога? И как вървиш така, че всички мъже да се обръщат подире ти? Ти си като клечка кибрит, която търси кой да я запали и точно аз съм този, който ще ти покаже как става.
Аманда вкопчи пръсти около тръбата зад гърба си и си помисли, че ще припадне от радост, че успя да стигне до нея. Сърцето й толкова лудо биеше, че тя почти не чуваше заплахите на Ъркъл. Като се приближи до нея, тя силно дръпна тръбата, изтръгна я и препъвайки се, залитна напред поради тежестта и дължината й. Прозорецът на ковачницата се затвори с трясък, като заглуши първия й вик на ужас.
Но Ъркъл сграбчи тръбата и я издърпа от ръката й. Тя удари нападателя си силно по крака. Като изстена от болка и погледна отмъстително, той хвърли металната тръба настрани, сякаш беше сламка. Аманда пищеше като полудяла, а той изръмжа:
— Не трябваше да правиш това. Не ме карай да полудявам, защото и без това възнамерявам да се държа гадно.
Той отново се опита да я сграбчи, като я хвана за ръката и я дръпна толкова силно, че Аманда се изплаши, че ще я откъсне. Очите й се замъглиха от сълзи на безпомощност, когато той я хвърли на земята и се стовари върху нея. За миг писъците й секнаха, защото й беше изкарал въздуха. Преди отново да може да си поеме дъх, той запуши устата й с огромната си ръка и пискливите й викове се превърнаха в тих хленч.
Другата му ръка беше под полата й, коленете му вече си проправяха път между краката й, когато бодването от една вила, опряна в гърба му, го сепна. Той се отърси, сякаш се пробуждаше от някакъв кошмарен сън, и бавно погледна огромния чернокож, който държеше оръжието. За свой голям ужас Аманда чу Ъркъл да се смее високо.
— Продължавай, негре — каза той подигравателно, — ще те обесят толкова бързо, че няма да имаш време да усетиш въжето около врата си!
Макар че и двамата разбраха, че заплахата на Ъркъл е напълно основателна, Арън не отстъпи.
— Изпратих момчето да повика мистър Гарднър, мис Аманда — каза й той спокойно, като продължаваше да натиска Ъркъл в ребрата с вилата.
Още неизрекъл тези думи, Грант и още няколко мъже се появиха иззад ъгъла на постройката.
— Можеш да се дръпнеш назад сега, Арън, пусни го — каза Грант, като гледаше с убийствен поглед. — Аз ще се разбера с него.
— Видя ли, момче? Какво ти казах? — ухили се Ъркъл, като изобщо не схвана намерението на Грант и си мислеше, че гневът му е насочен към Арън, а не към него. Той се изправи на крака. — Шефът знае…
Ударът, който Грант нанесе с юмрук по устата на Ъркъл, го накара да преглътне останалата част от репликата. Последва още един, но този път в коремната област, който му изкара въздуха и го накара да се свие. Докато Грант продължаваше да налага нападателя на Аманда, Арън я отведе настрани и я предаде в ръцете на Пади. Ако той не я беше хванал, тя щеше да се свлече плачеща на земята.
След няколко минути всичко свърши и Грант изсъска:
— Вземай си партакешите и се махай оттук, Ъркъл, докато все още можеш. И ако някога се приближиш на десет мили до „Мисти Вали“ или до Аманда, ще си голям късметлия, ако изгниеш в затвора, защото по-вероятно е да се окажеш заровен в някой гроб из полята, където никой никога няма да намери вмирисаното ти тяло, освен ако някой не реши да разбере защо там тревата расте по-нависоко…
Докато другите побързаха да отведат Ъркъл от това място, Грант насочи вниманието си към Аманда. Плачът й беше стихнал и сега тя само хълцаше и се взираше в Грант с влажните си сини очи.
— По дяволите, Аманда! — изпсува той. Все още не беше излял гнева си и започна да й се кара, като в момента изобщо не го беше грижа дали тя го заслужава или не. Като дойде и ги завари по този начин, с Ъркъл отгоре й, той беше се уплашил толкова много, че не би искал да си го признае. Веднага му стана ясно какво можеше да се случи, ако Арън не беше чул писъците на Аманда. — Колко пъти трябва да ти казвам да внимаваш с тези мъже? Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо, за да ти влезе в мозъчето?