Преди да успее да стигне до вратите, като дърпаше Претендента със себе си, Тими изкрещя:
— Мисис Манди! Не мога да отворя вратите! Залостени са!
„О, господи! О, милостиви боже! Това не можеше да е вярно“ — изкрещя нещо в Аманда. Като остави за момент Претендента, тя се втурна към вратите, които Тими се опитваше да отвори. Блъсна ги с всичка сила, но те не помръдваха.
— Задните врати! — изкрещя тя, надвиквайки бученето на огъня, който вече осветяваше целия обор и двамата се затичаха към задните врати. Навсякъде се усещаше плътен задушлив пушек. Аманда инстинктивно разбра, че и те щяха да се окажат залостени. Въпреки че обединиха силите си, вратите не помръднаха.
По бузите на Аманда се стичаха сълзи поради гъстия пушек или от страх, а може би и от двете. Единствено това, че видя уплахата на момчето, я накара да надделее собствения си страх. Ако не успееха да намерят някакъв изход, тя, детето, което носеше, и това невинно момче щяха да загинат.
Нещо меко и гладко я погали по глезена. Като погледна надолу, Аманда видя Сладкобузко. Перата на патето най-после бяха поникнали, но сега бяха очернени от огъня и от горящата слама, която падаше от сеновала. Малкото бедно патенце и конете също щяха да умрат, щяха да се опекат живи, ако не измислеше нещо, и то бързо.
— Прозорците! — извика тя, получила внезапно вдъхновение. — Провери прозорците на конюшните!
Първите три се оказаха залостени. Най-накрая тя успя да отвори четвъртия, тъй като това, което го подпираше, поддаде на натиска й. За нещастие, това беше едно малко прозорче, което гледаше към ливадата.
Като се закашля, Аманда повдигна Тими и му помогна да излезе през прозорчето.
— Тичай! — извика тя дрезгаво. — Доведи помощ!
Като се поколеба само за момент, Тими попита уплашено:
— Ами вие, мисис Манди?
— Аз трябва да отворя конюшните и да пусна конете. Доведи някой да отвори вратите!
Той се затича с все сила, макар че едва се държеше на краката си, а Аманда вдиша глътка чист въздух. Когато се наведе с намерението да пусне през прозореца патето, то се шмугна в съседната конюшня.
— Проклето пате! — извика тя след него, като си избърса сълзите. — Ако се опечеш, няма да съм виновна аз!
Конете бяха се разбеснели, а Аманда беше изпаднала в паника, докато тичаше от конюшня до конюшня като полудяла, отваряше вратите и се отдръпваше, за да не я смачкат животните, които търсеха убежище от огъня и пушека. Тя тичаше надолу по пътечката, като избягваше горящото сено, мина настрани покрай една празна конюшня, която вече беше обхваната от пламъци, и постоянно мяташе полите си, които бяха обгорени. Едва дишаше.
Най-после, като стигна до другия край, тя намери още една по-слабо залостена врата, която беше по-голяма и водеше към ливадата. Тя започна да я блъска с все сила, но веднага се отдръпна настрани, когато побеснелите жребци се отправиха направо към нея, опитвайки се да излязат.
Ако беше се учудила как така конете са усетили, че оттам може да избягат, отговорът беше лесен. След последния жребец пърполеше Сладкобузко, който писукаше високо и мяташе изцапаните си крила, подбрал всички коне пред себе си. Като се усмихна леко, тя го прегърна. Можеше да излезе през вратата, но се поколеба. Макар че оборът беше се превърнал в истински ад и почти от всички страни гореше, все още имаше няколко конюшни, които не беше проверила. От ужасеното цвилене на конете зад гърба си тя разбра, че поне три коня все още не бяха пуснати. Щеше ли да рискува и да се върне назад?
Тя се замисли само за няколко секунди и тогава горящият покрив, заедно с опорните стени, се стовари с трясък на земята и блесна сияние от пламъци. В резултат на това тя излетя на няколко крачки навън на ливадата заедно с тълпящите се, побеснели от страх жребци и със Сладкобузко, който не се откъсваше от нея. Падна тежко на земята. Гърдите я боляха от недостига на въздух. Само за секунда пред очите й се появиха звездички и всичко й се завъртя. Тогава, като изстена тихо, тя припадна.
Грант проверяваше кобилите, които все още не бяха се оправили от натравянето, когато до него достигна един тревожен вик: „Пожар!“ Този вик би сковал от ужас сърцето на всеки човек, отглеждащ коне.
Като се втурна навън, той бързо се огледа. От горните прозорци на конюшните на жребците излизаха пламъци. Покривът на цялата постройка беше обхванат от огън и черен пушек се извиваше в небето. Всичко изглеждаше толкова невероятно. Очевидно до преди малко никой не беше видял огъня, а вече беше твърде късно да се спасят жребците, да не говорим за обора. Щяха да са късметлии, ако успееха да ограничат огъня само в тази постройка.