— Може би следващия път, мистър Арнолд — каза Аманда със съчувствие.
Той кимна, чудейки се как е успяла да запомни името му сред безбройните други имена. Тя не само беше една от най-хубавите жени, които някога бе срещал, но, изглежда, имаше и добра памет за имена и цифри, на която най-вероятно се дължеше и страхотният й успех на игралната маса. Той още веднъж остави погледа си да се зарее в цепката между гърдите й, изложени на показ от дълбоко изрязаното деколте на роклята й. Господи! Колко ли не би платил само за да обходи с устни извивките на тези млечнобели ябълки! Те леко се притискаха една о друга, докато тя раздаваше картите за поредната игра, от което устата му се изпълни със слюнка. Той едва преглътна и каза със сподавен глас:
— Смяната ви ще свърши скоро, нали, мис Сайтс?
Тя кимна и коприненочерните й къдрици се спуснаха от едната страна на лицето й.
— Да. Защо?
Тя вече знаеше защо. Беше все едно и също вечер след вечер, пътуване след пътуване. Мъже, които търсеха компанията й и се опитваха да я примамят в каютите си и след това в леглата си, уверени, че все някога, ако предложат добра цена, би приела да прекара нощта с тях. Това беше един от рисковете на професията й, породен, както предполагаше, от начина, по който трябваше да се облича за работа и който караше мъжете да си мислят, че е леснодостъпна.
Собствениците на парахода плащаха роклите й за работа и задължително трябваше да ги одобрят, като винаги решаваха да изберат най-предизвикателните модели за своите жени крупиета. Крещящите рокли, украсени с пайети, прилепваха по нея като втора кожа. Въпреки постоянните протести на Аманда, всичките й рокли бяха с доста съблазняваща кройка, с дълбоки деколтета и с дълги цепки, за да откриват стройните й крака, обути в мрежести чорапи. И все пак трябваше да бъде доволна, че сега, през пролетта на 1876, поне онези ужасни обръчи на роклите бяха излезли от мода. Достатъчно беше, че поради обувките с високи токчета пръстите на краката и ходилата й просто плачеха за освобождение след дългите вечери на работа в игралния салон.
— Надявах се да ми окажете удоволствието да бъда във вашата компания, след като свършите работа — й каза Арнолд, което потвърди опасенията й.
— Съжалявам, но съм ангажирана от по-рано за тази вечер — отговори тя спокойно, отдавна свикнала с подобни откази.
— Така си и знаех — примири се той, макар че в гласа му се прокрадваше недоверие.
— О, разбира се! Мис Аманда е доста популярна сред комарджиите, както знаете — весело изчурулика мисис Уиттейк. — Особено когато става въпрос за покер с високи залози. Тя дори ме покани да намина да погледам играта довечера, ако искам. Да видя как се играе, макар че аз самата не бих посмяла да се включа от страх да не загубя всичко, което притежавам. Но нали е много мило от нейна страна, че ме покани?
Арнолд беше толкова смутен, че едва виждаше картата, която Аманда беше поставила пред него.
— Покер? — попита той.
Като кимна и огледа всички карти по масата, тя отговори:
— Американски покер. Най-слаба карта е валето. Минимална миза сто долара. Бих ви поканила да се присъедините, но местата са заети, освен ако някой от шестимата играчи не се появи.
— Благодаря, но тази игра не ми е по джоба — после зададе очевидния въпрос: — Как можете да си позволите да участвате в игра с такива високи залози? За банката ли ще играете?
Усмивката, която тя му отправи, беше толкова вледеняваща, че би могла да образува цели айсберги в реката.
— Ще играя сама за себе си, мистър Арнолд. Никой не стои зад мен освен собствените ми пари и Негово Величество Късмета.
— О, миличка! Прекалено сте скромна! — изрече с възторг мисис Уиттейк. — Та нали славата ви на професионална комарджийка е почти легендарна по реката! И две минути не бяха изминали, откакто се качих на борда, и чух да се споменава вашето име и таланта ви на картоиграчка. И съм напълно съгласна, съдейки по това, което вече видях. Играта на карти ви е направо божи дар.
Божи дар или божие проклятие. Аманда никога не беше сигурна кое от двете. Но каквото и да беше, все пак й осигуряваше пълен стомах и покрив над главата. И това беше единственият начин на живот, който познаваше.
Майка й беше умряла при раждането й. Вместо да я подхвърля на далечни родственици или да я изпрати в приют, баща й, трябва да му се признае, беше предпочел да я отгледа сам, независимо от безбройните проблеми, свързани с това.
Дан Сайтс беше комарджия с име по параходите. Това беше единственият начин, по който той можеше да си изкарва прехраната. И тъй, с новородено момиченце в едната ръка и с чанта, пълна с пелени, в другата, той се мъкнеше нагоре и надолу по реката. Когато избухна Гражданската война, той и четиригодишната му дъщеря се установиха в Ню Орлиънс. За известно време Дан се записа в опълчението, но тихо се измъкна и се върна към комарджийството след година веднага щом армията на Севера завладя града.