— О, да! — засмя се тя победоносно. — Много налудничаво, като оставим настрана факта, че е абсолютно вярно.
— Какво! — лицето на Анабела пребледня, тя хвана Грант за ръката и отправи към него умоляващ поглед. — Грант, кажи, че не е вярно!
— Хайде, съдружнико, отречи, ако можеш — Аманда го погледна предизвикателно, като го подканваше да опровергае твърдението й.
При думите на Аманда Анабела се досети за истината.
— О, господи! Не и тя! — Анабела изписка високо и зарови глава в прегръдката на Грант. — Кажи ми, че не е загубил имуществото си заради тази евтина проститутка! Заради това отвратително създание!
— Боя се, че е така — каза Грант мрачно. Беше му толкова болно, колкото и на Анабела. — Поне за момента — беше прегърнал малката блондинка и ръката му галеше русата й коса. — Но, скъпа, обещавам ти, това ще бъде така, докато отида до града да се консултирам с Пепърмайер и уредя цялата тази бъркотия.
Както й беше кипнало на Аманда, обидена от тяхната омраза, от пълната им готовност да я обвинят в грехове, които никога не е извършвала, и да я наричат с имена, които никога не е заслужила, тя от сърце си пожела и двамата да пропаднат вдън земя.
— Недей да даваш дума, която не можеш удържа, Гарднър — посъветва го тя тихо, като се опитваше да скрие, че гласът й трепери и да не видят сълзите й. — Аз съм тук, за да остана, и всички вие просто ще трябва да свикнете с факта, че половината от „Мисти Вали“ е моя. И ще остане моя, докато свят светува, освен ако аз, по собствено желание, не си замина.
Аманда нито знаеше, нито пък я беше грижа — или поне така си мислеше — как Грант успя да успокои Анабела така, че тя реши да остане за неделната вечеря. За щастие, сълзите, които проля, след като се затвори в спалнята си, не бяха оставили никакви белези — нито очите й бяха подпухнали, нито носът — зачервен. Тя изглеждаше весела и приказно красива, лицето изобщо не издаваше болката й, когато Аманда седна на масата за вечеря и психически се приготви да преживее най-лошата атмосфера за приемане на храна, известна някога на някого. Тя сякаш беше обречена да не се наслади на нито едно ястие в тази ужасна къща и макар че Грант хвалеше уменията на готвача, на Аманда й беше все едно дали са й сервирали стърготини или заешки барабонки, тъй като нищо не усещаше от храната.
Грант прекаляваше със старанието си да успокои блондинката, като беше много учтив и внимателен към нея и напълно пренебрегваше Аманда. Тъй като изобщо не беше въодушевена от това да се отнасят към нея като към някаква мебел, Аманда разреши проблема, като накара да забележат присъствието й по възможно най-неприятния начин. Тя започна да барабани ритмично с маникюра си по масата, така че звукът скоро се наби в съзнанието на Грант.
Най-накрая, като не можеше повече да търпи шума, той се обърна грубо към нея:
— Задължително ли е да правиш това?
В отговор тя му се усмихна самодоволно.
— Не, но ми действа успокояващо на нервите.
— Но не и на моите — увери я той.
— Нито пък на моите — повтори като ехо Анабела, заковала очи от възхищение върху дългите, ярко лакирани маникюри на Аманда. — Откъде успя да намериш такъв… такъв… ярък цвят? — тя се запъна, тъй като се опитваше да се сдържи.
Имитирайки снобския тон на Анабела, Аманда отговори:
— Защо? Лакът е внесен от Изток, разбира се. Точно този оттенък е познат като японско червено. Трябваше да отида чак до Ню Орлиънс, за да си го купя.
Очевидно Анабела не можа да измисли какво да отвърне на това, а ако Грант имаше някакви забележки, той си ги спести. Двамата обърнаха разговора към такива неща, че да могат да изолират Аманда.
Освен това на Аманда й направи впечатление, че Чалмърс и мисис Дивот направо се разливаха само и само да угодят на мис Фостър, като любезничеха с нея така, че на Аманда, която сякаш изобщо не съществуваше за тях, й се догади от държанието им.
Чалмърс галантно беше дръпнал стола на Анабела да седне. Аманда трябваше сама да се справи с това. Икономката беше предложила на мис Фостър най-хубавите парчета от пилето и най-големите бисквити. Аманда трябваше да се задоволи с едно крилце и беше направо щастлива, че получи и това. Чашата за вино на малката блондинка, също и тази на Грант постоянно се пълнеше догоре, докато Аманда трябваше настойчиво да помоли Чалмърс да напълни отново нейната.
До този момент Аманда си държеше езика зад зъбите, но когато икономът се наведе към нея, за да й налее малко вино, тя му се усмихна и го попита спокойно, но тъй, че само той да чуе:
— Не ви ли е трудно да дишате, когато носът ви е заврян толкова ниско в роклята на мис Фостър, Чалмърс? Не че ревнувам от нещо, но не би ми харесало да се задушите в разцвета на силите си.