— Повечето от моите приятели ме наричат просто Аманда или Манди. Не бих имала нищо против и ти да ме наричаш така. Но ако английската ти чувствителност изисква по-голяма официалност, бих предпочела да ми казваш „мис Аманда“ или в краен случай „мис Сайтс“. Последното ме кара да се чувствам като някоя съсухрена стара мома.
— Така да бъде, мис Аманда.
— Между другото, Чалмърс първото име или фамилията ти е?
— Презимето ми, мис.
— А как е първото ти име или въпросът ми е неуместен?
— Мисля, че по-скоро е много личен, отколкото неуместен. На никого тук не съм казвал малкото си име.
— Толкова ли е ужасно? Сигурно твоите родители не мислят така, иначе нямаше да са те кръстили по този начин.
Това беше най-затрудненото положение, в което тя беше поставяла Чалмърс, и той се въртеше и пристъпваше от крак на крак. Най-накрая взе решение и си призна:
— Казвам се Реджиналд. Когато бях малък, ми викаха Реджи.
Аманда му се усмихна.
— Реджи. Харесва ми. Чудесно ти пасва. Не мога да разбера защо не го използваш.
— Чалмърс сякаш по ми прилича на поста, който заемам — каза й той. — Но ако предпочиташ, може да ми викаш Реджи.
Това беше голяма отстъпка от негова страна и Аманда знаеше, че по този начин изразява новото си отношение към нея. Тя му отвърна любезно:
— Реджи да бъде тогава, но за да не подроня авторитета ти пред другите слуги, когато те са наблизо, ще те наричам Чалмърс.
Не само Чалмърс беше променил отношението си към нея. Сякаш всички от персонала следваха примера му сега, когато мисис Дивот вече не беше наоколо да ги подтиква да се противопоставят на Аманда. Дори няколко от работниците на Грант показаха желание да я приемат по-нормално, макар че това предизвика проблеми от различно естество.
Всички, които работеха в оборите и с конете, бяха мъже. Много от тях — млади. Те също бяха чули слуховете за новата собственичка на „Мисти Вали“. Докато много от по-възрастните работници, които бяха работили при Грант с години, я ненавиждаха само защото мислеха, че с измама е изкопчила наследството на Грант, някои от по-младите направо се перчеха, когато тя беше наблизо. Те вървяха надуто и приличаха на птиците в обора, когато си пощят перата, и й отправяха многозначителни погледи, сякаш беше последната кокошка, дошла в курника. Много от тях дори не си даваха труда поне по-джентълменски да оформят ухажванията си към нея. Те просто я гледаха жадно, с горящи очи, и това плашеше Аманда повече, отколкото би си признала.
На малкото, които се сприятелиха с нея, тя беше благодарна.
Един от тях беше Патрик Дули — млад, красив, червенокос нехранимайко, дошъл само преди година от зелените поля на Ирландия с типичния си диалект, който винаги забавляваше Аманда. Пипето му сечеше, усмивката му грееше, сините му очи бяха щастливи и беше измамил поне десетина души. Въпреки че беше толкова млад, той имаше невероятен усет към конете. (Не че Аманда можеше да прецени, но тя беше чувала Грант да хвали Пади, както му викаха.) Поради странното си разбирателство с конете и поради елегантната си фигура, Пади беше най-цененият жокей на „Мисти Вали“. Всеки ден той тренираше жребците и щеше да язди един от тях на предстоящото дерби в Кентъки.
Друг беше Кланси, също ирландец, който изглеждаше стар като света. Това съсухрено ексцентрично старче бе завладяло сърцето на Аманда още първия път, когато й намигна с воднистите си зелени очи. Ако беше някой друг, Аманда щеше да се обиди, но погледът на Кланси беше искрен и преценяваш, а не неприличен. Той просто се възхищаваше на красотата й и я оценяваше.
Друг любимец на Аманда беше прислужникът в конюшнята, който живееше във фермата — едно момче сираче на не повече от десет години. Дружелюбното, покрито с лунички лице на Тими, предизвикваше усмивка по лицето на Аманда дори и в най-мрачния ден. С издутите си черни мускули Арън, ковачът, щеше безспорно да я плаши, ако не й напомняше толкова много на нейния приятел Амос от „Царицата на хазарта“. Арън беше колкото силен, толкова и любезен, рядко се палеше и беше невероятно срамежлив, а гласът му звучеше като далечна гръмотевица.
Имаше и още няколко, които, макар и не толкова дружелюбно настроени, поне я уважаваха. Обаче мъжете, които я гледаха с открита жажда и с явна враждебност, я караха да се чувства неудобно и тя не можеше да не мисли, че точно Грант Гарднър беше виновен за негостоприемството от тяхна страна. Как би могла да има някакъв авторитет пред тези хора, пред подчинените си, когато Грант го беше сринал още първия ден?
— Мис Манди! Мис Манди! — провикна се Тими с писклив глас, като я изтръгна от мрачните й мисли. Тя се огледа и го видя да й маха с ръка от обора за новородените. — Видяхте ли малката кобилка, която се роди миналата нощ? О, не е ли хубава?