Чалмърс прекъсна изобличителната реч на Грант, като съобщи за Дарси. Адвокатът вече влизаше в стаята, когато Грант просъска високо:
— И за бога, обуй си обувките, Аманда. Не желая въображението на този човек да се развихри, докато гледа влюбено пръстите на краката ти!
Грант имаше да уточнява някои неща с Аманда, преди да замине за Лексингтън, откъдето щеше да хване влака за Балтимор, но не можеше никъде да я намери. Най-накрая Чалмърс му предложи да я потърси в градината и там той я откри.
Тя лежеше под едно ябълково дърво, обувките й бяха безгрижно захвърлени на тревата до нея. Гледаше към синьото небе, което се показваше измежду клоните на дърветата, и си тананикаше нещо. Когато я видя и докато се чудеше дали да я обезпокои, една пеперудка прелетя над лицето й. Аманда се засмя, вдигна едната си ръка, размърда пръстите си и, за голямо учудване на Грант, пеперудката леко кацна на повдигнатата й длан.
— О, каква си хубава! — каза тя с лек напев. — Какви красиви цветове и какво съчетание! Ако природата ме беше надарила с премяна като твоята, и аз щях да искам да я покажа на целия свят.
Грант веднага си помисли, че природата наистина беше надарила Аманда с точно такава привлекателност — и по форма, и по изящество тялото й беше достойно за възхищение. В този момент той не можеше да си представи нещо по-приказно от Аманда, цялата обляна в слънчева светлина, с очи, блестящи като звезди, с дълга черна коса, разпиляна върху тъмнозелената трева.
Той проговори и магията, която обгръщаше тази картина, изчезна. При първите му думи пеперудата изплашено запърха във въздуха и Аманда се повдигна.
— Тебе търсех.
— Така ли? Защо? — тя скромно прибра полата си около краката и започна да свива косите си в кок.
Дори и да му бяха казали, че ще се прости с живота си, Грант не би могъл да си спомни нарежданията, които искаше да й предаде. Сега те изглеждаха толкова тривиални.
— Исках да се сбогувам с теб — призна той и пред нея, и пред себе си, защото знаеше, че точно това беше причината, поради която тръгна да я търси. Няма значение с какво се беше залъгвал досега.
Тя го възнагради за честността му с ослепителна усмивка.
— Радвам се, че дойде. Имам нещо, което исках да ти дам — тя бръкна в джоба на полата си, внимателно извади едно малко зелено цвете и му го подаде. — Внимавай да не го счупиш. Би ми се искало да знам как може да се съхрани. Толкова са крехки, след като изсъхнат напълно — той се наведе към нея и тя пусна на дланта му една малка четирилистна детелина. — За късмет, нали знаеш — продължи да обяснява, тъй като той нищо не каза. — Намерих я тази сутрин и исках да ти я дам, за да я носиш, докато пътуваш и по време на състезанието.
В погледа, който й отправи, се смесиха объркване и разочарование.
— Промени ли решението си да дойдеш? — плановете й бяха да го последва след няколко дена, придружавана отново от Чалмърс.
— О, не! Не бих могла да пропусна състезанието! Само исках да ти пожелая много успех — очите й весело блестяха, когато му се усмихна. — Ние, картоиграчите, сме суеверни, нали знаеш?
Той й отвърна с усмивка.
— А също и ние, състезателите. Знаеш ли защо има по една подкова, закована над всяка от вратите на обора?
Тя кимна.
— С отворената страна нагоре, за да хване и да задържи щастието. Пади ми обясни.
— Кажи ми имаш ли някакъв талисман или нещо друго, което носиш винаги когато играеш карти?
Тя се усмихна глупаво.
— Да, наистина имам. Талисманът ми е златна монета, една от първите, спечелени от мен. Аз си я нося където и да отида, но не за да я харча, а за да съм сигурна, че никога няма да остана съвсем без пари.
— Навсякъде, където отидеш? — попита той заинтригуван. — Дори сега?
Като кимна, тя си призна:
— Дори сега.
— Къде я държиш? Със сигурност не в обувката си — като я гледаше изкусително, той се приближи още повече към нея и коленичи. — Скътана на сигурно място в корсажа ти може би?
Беше му забавно. Реплики от този род винаги я караха да се изчервява. Той си мислеше, че отдавна е надживяла момичешкия си свян, и се чудеше как успява да се изчервява, когато си пожелае. Не му беше ясно и защо го правеше.
— Ще ми я покажеш ли, Аманда — попита той с плътен, тайнствен и въздействащ глас, който беше самото изкушение. — Може ли да я взема в ръце, докато е все още гореща от допира до прекрасните ти гърди?
О, боже, защо винаги се чувстваше толкова слаба и безпомощна, когато той я погледнеше по този начин? Защо нещо в нея започваше да трепти като листо под напора на вятъра по време на буря? Тя несъзнателно сложи ръце на гърдите си, сякаш той можеше да проникне с поглед през дрехата й и да ги види.