— Не, не трябва! — възпротиви се тя бързо, като отдръпна устните си от неговите. Макар че беше увила любовно пръсти в къдравите косъмчета на гърдите му, тя се опита да го отблъсне от себе си, но безуспешно.
— Скъпа, трябва! Не ме спирай сега и недей да разочароваш и двама ни — с лекота той я усмири с дълга и опиваща целувка, като не й даде възможност да се противи отново. И когато тя още веднъж се изопна при неговото докосване и дълбоко от гърлото й се изтръгна стон, пръстите му отново започнаха да вършат своите чудеса. Той я търкаше, докосваше и я караше да се гърчи от неизпитвана досега страст. Чак тогава пръстите му осъществиха своята атака в топлите, тъмни дълбини на кадифеното й тяло.
Той се изненада от това, че там тя е толкова стегната, а още повече се шокира, когато тялото й мигновено застина и започна конвулсивно да се мята от върховно удоволствие. Тогава тя го сграбчи и започна да пищи от екстаз, но устните му, прилепналите върху нейните, не позволиха на света да я чуе.
Докато тя лежеше под него облекчена, все още замаяна от току-що, изпитаното великолепие, той се засмя и се пресегна да си разкопчее панталоните.
— От доста време не си била с мъж, скъпа моя. И най-лекото ми докосване те накара да експлодираш.
Пренебрежителните му думи преминаха през замъгленото й съзнание и ефектът, който възпроизведоха, беше като от ледена градушка посред лято.
— Мръсник! — просъска тя, като го блъсна толкова неочаквано, че той изгуби равновесие и падна в краката й. Докато Аманда ставаше с лице, зачервено от ярост и унижение, той се опита да я хване за глезена, но тя го ритна. — Да не си посмял да ме докоснеш, свиня такава! Отвратителен, гаден звяр!
— Какво, по дяволите, ти става? — избухна той, като скочи на крака, сви ръцете си в юмруци, които държеше с чувство за безсилие до бедрата си. — Каква игра, по дяволите, играеш? Достави си удоволствие, а сега ще ме дразниш и ще ми откажеш това, което ми се полага? Близо ли съм до истината?
— Нямаше да разбереш истината, ако не я беше потъпкал, както току-що направи, невеж глупак такъв! — отговори възмутено тя, като си облече корсажа и загърна разкопчаната си блуза.
— Ти си не само невъзможна, ти си отвратителна — отвърна той ядосано, като реши да спаси наранената си гордост.
— А ти си един противен глупак! Вървете да си хванете влака, мистър Гарднър, преди да съм се поддала на изкушението да ви напердаша, както заслужавате!
— Ако някой би имал полза от един добър пердах, това си ти, Аманда. Някой ден наистина ще си го получиш. Това ти го обещавам. Обаче ще трябва да го отложим за по-късно — той погледна часовника си и добави унищожително: — Достатъчно време си изгубих с теб, а, както ми напомни, трябва да хвана влака.
Със сподавен гняв тя му обърна гръб и си тръгна, но провали достойното си оттегляне, понеже забрави да си вземе обувките. Грант я проследи с поглед, поклати глава, като все още се опитваше да разбере какво бе сгрешил точно в най-важния момент на любовната им игра. В един момент тя беше гореща като слънце, а в следващия — студена като лед.
Златен блясък привлече погледа му и той се наведе да вземе монетата талисман от изпомачканата трева в краката си.
— Следващия път, Аманда, моя скъпа, непредвидима хитрушо — закле се той, като пусна талисмана й в джоба на ризата си, там, където лежеше и четирилистната детелина. — Да видим сега как ще се справиш без твоята специална монета или какво би направила, за да си я върнеш.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Отначало Аманда се замисли дали изобщо да отиде в Мериланд, след това реши, че ако си остане вкъщи, ще навреди само на себе си. Тя искаше да бъде там, за да види участието на Гордостта на султана на състезанието в Прийкнес, особено ако този път той и Пади победят. А що се отнася до Грант, Аманда предпочиташе да не го вижда, но й беше напълно ясно, че рано или късно ще й се наложи, и може би по-добре щеше да бъде, ако го видеше, докато му беше все още ядосана, тъй като гневът й беше добра защита срещу неговия дяволски чар.
Като си помисли за чара му, Аманда си спомни още една причина, поради която ненавиждаше Грант сега. Хитрият плъх й беше задигнал златната монета. Беше сигурна. Когато разбра, че липсва, тя се върна в градината и я търси, но напразно. Макар че можеше да я е загубила и по пътеката към къщата, тя би заложила и последния си долар, че Грант я е откраднал, и тя щеше да му го изкара през носа, докато не й я върнеше, дори да трябваше да жертва за това целия си живот — или неговия — който съдбата реши. А от това, което изпитваше сега към него, можеше да се заключи, че дните му са преброени.