Третата и може би най-важната причина, поради която Аманда реши да пътува за Балтимор, беше, че тя ужасно се нуждаеше от съвет. Макар да знаеше, че това, което тя и Грант бяха правили в градината, не е достатъчно, за да забременее, имаше нещо друго, за което не беше толкова сигурна. Нито от детските си спомени, нито от книгите, нито от клюките с Бетси и другите момичета тя имаше представа в какво точно се изразява загубването на девствеността. Семейството, което я осинови на парахода, тъй като знаеше за нейната невинност, предпочете да я предпази от най-интимната страна в отношението между мъжа и жената, дори и от своето собствено, често твърде свободно, държание.
Разбира се, това не беше въпрос, който Аманда можеше да зададе на Чалмърс, нито пък имаше кого другиго да попита в Лексингтън. Макар че местният лекар би могъл да я посъветва, бог знае след това на кого щеше да каже.
Да отиде в Балтимор, би било чудесно разрешение. В град като този сигурно имаше стотици лекари и възможността отново да се види с някой от тях беше равна на нула. Не че лекарят би могъл да поправи грешката, ако станеше ясно, че вече не е девствена, но поне щеше да знае дали моментното загубване на трезвия разум я бе опетнило толкова, колкото се беше оказала глупава. И ако Грант я беше обезчестил и тя вече не можеше да се омъжи за някой друг, то дори кастрирането щеше да е прекалено леко наказание за този похотлив мръсник!
Този път тя и Чалмърс бяха в един хотел с Грант. Всъщност той беше направил предварително резервация и за тях. Да си уговори среща с лекар в околността, беше нищо работа в сравнение с това да се отърве за малко от Чалмърс, който я следваше вярно по петите. Най-накрая Аманда трябваше да измисли, че я боли стомах, за да може да оправдае отиването си при лекаря, и Чалмърс, верен на дълга си както винаги, седна и я изчака в чакалнята, докато тя говореше с лекаря от другата страна на вратата, през която, Аманда беше сигурна, всичко се чуваше. Все пак тя беше благодарна на англичанина, че не настоя да я придружи и вътре в кабинета.
Накрая, изчервена, но успокоена, Аманда с облекчение научи, че е все още чиста като сняг. Докторът дори подходи с чувство за хумор към всичко това, като я изпрати с голямо шише, пълно с бели таблетки, които гарантираха успокоение за раздразнения й стомах и които същевременно послужиха за алиби пред Чалмърс. Единственият проблем беше, че Реджи настояваше да я види как взема отвратителните хапчета след всяко хранене, както беше написано в указанието.
Измислената й болест беше чудесно обяснение за това, че поръча да донесат вечерята й в стаята и не видя Грант до състезанието на другия ден. По време на предварителните състезания той стоеше с Пади и дойде в сепарето няколко минути преди да започне главното състезание. Тогава и двамата бяха толкова развълнувани от предстоящата борба, че изобщо не им се занимаваше с обсъждане на случилото се между тях.
— Как вървят нещата, сър? — запита Чалмърс, който беше толкова нервен, колкото и те.
— Султан е в превъзходна форма и очаква с нетърпение да се състезава. Никога не е бил по-добре.
— А Пади? — попита Аманда резервирано — все още отвътре й кипеше от последната среща с Грант. — Как му е глезенът?
— Превързан е, за всеки случай, ако падне, но той твърди, че е добре.
— И днес няма никаква опасност да вали — добави Чалмърс, като въздъхна с облекчение.
Друго нещо, което накара Аманда да се чувства спокойна, беше, че Анабела не дойде в Балтимор. Изглежда, двете жени, които бяха седнали до нея на дербито, бяха братовчедки на Анабела и й служеха за придружителки през почивните дни. Пред родителите й и дума не можеше да става да отиде в Балтимор — толкова далеч, и то без подходяща компания.
Състезанието започна и всички странични мисли излетяха от главите им. И тримата се съсредоточиха единствено върху Пади и Гордостта на султана. Отново яркозеленият цвят беше цветът на деня. Беше им се паднала по-добра стартова позиция — втора — по-близо до вътрешността на хиподрума. Това зарадва Грант неимоверно много. Аманда също си мислеше, че това е добре за тях, тъй като числото две винаги й носеше късмет.
Когато дадоха старта, тя инстинктивно посегна към мястото, където обикновено лежеше златната монета, и като не я намери, измърмори. Да върви по дяволите Грант! Ако загубят, вината ще е негова, защото й беше взел талисмана.