— Ако имаш нещо по-полезно за вършене, отколкото да стоиш тук и да ме дразниш, ще бъде по-добре да не си губиш времето с мен — каза му тя нацупено, задържайки пъшкането си, докато изхвърляше още една вила сено от конюшнята.
Той се ухили.
— Пропуснала си да почистиш в оня ъгъл — каза той заядливо.
— Много ти благодаря, че ми каза.
— А също така имаш мръсотия по лицето и сламки в косата.
— Не повече, отколкото ти имаш по ботушите си — отговори тя и като не можа да се стърпи, хвърли едно голямо говно от вилата върху краката му. — А сега, мистър Перко, ако не искаш да получиш следващата лопата направо в устата, съветвам те да се махнеш и да ме оставиш да си върша работата!
— Заради това, което направи, довечера няма да ти направя масаж и няма да ти помогна да се справиш с мускулната си треска — каза той, като се намръщи, виждайки мръсотията по ботушите си.
— Какво те кара да мислиш, че ще те допусна толкова близко до себе си?
Той изсумтя и ноздрите му се разшириха от острата миризма, която нахлу в тях.
— Като се замисля малко, оттеглям предложението си — той побърза да се дръпне по-далеч от нея, преди да добави: — Скъпа, неприятно ми е, че точно аз трябва да ти го кажа, но ти вониш!
Независимо от миризмата, мръсотията и сеното, което постоянно й влизаше под дрехите и жулеше кожата й, Аманда не би имала нищо против работата, ако не трябваше да стои толкова близо до конете. Повечето конюшни бяха празни през деня, когато почистваше и пълнеше хранилките и наливаше вода, но по различни причини от време на време прибираха някой кон. Аманда живееше в страх да не се натъкне на някой от тези огромни зверове и категорично отказваше да влезе в конюшня, където имаше кон.
Тъй като Грант реши да я остави на грижите на Кланси и Тими, които да й дават напътствия в работата, той сякаш беше забравил, че Аманда се страхуваше ужасно от конете. Нито веднъж не бе видял как й идваше да се разплаче, когато види някой кон наблизо, нито пък как с всички сили се опитваше да преодолее страха си. Тя си мислеше, че той ще се скара не само на нея, но и на Кланси и Тими, дори и на Пади, защото те я бяха взели под закрилата си и с много разбиране и съчувствие се опитваха да й помогнат.
Малко по малко, стъпка по стъпка, те я учеха как да се държи, когато наоколо има животни, как да им говори и да се движи около тях спокойно и сигурно.
— Няма да ви помогне, ако те усетят, че се боите от тях, мис Манди — каза Тими, споделяйки момчешкия си опит с нея. — Дори понякога да не знаете какво да направите, вие трябва да ги накарате да повярват, че знаете — по същия начин, както трябва да ги накарате да разберат, че ги харесвате и че не се страхувате от тях.
Тя се опитваше. Опитваше се да преглътне страха си, а понякога да сподави писъка на уплаха. Научи се как да се приближава до кон — отпред или отстрани — така, че той да усети, че тя е наблизо, и да не се сепне. Откри, че ако си тананика или подсвирква, това помага както на нея, така и на конете да се чувстват спокойни, макар че все още стоеше доста настрана от тях. Накрая дори можеше да влиза при животните, да им изсипва зоб и да им налива прясна вода, но не можеше да събере кураж да изведе някой кон навън или да смени сеното от земята с ново, когато конят е в конюшнята. Все още се страхуваше да не би да я ритне, да я ухапе или да я стъпче.
Когато по-добре ги опозна, тя откри, че те, както и хората, имат различни характери. Също така започна да предпочита едни коне пред други — предпочиташе по-хубавите, по-спокойните, тези, които тихо цвилеха и които следваха движенията й с кадифените си срамежливи очи; тези, които никога не си показваха зъбите срещу нея или пък се опитваха да вървят към нея, или си държаха ушите изправени и пръхтяха, когато минаваше покрай тях. И понякога, но много рядко, когато събереше достатъчно смелост, тя се спираше и галеше любимците си. Просто едно леко потупване или едно бързо почесване по челото — достатъчно, за да си мисли, че наближава денят, когато ужасният й страх щеше да я напусне.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Понеже Аманда беше заета в обора, Анабела отново прие ролята си на домакиня в „Мисти Вали“, поне до известна степен. Тя следеше чаршафите да са винаги чисти и стаите да бъдат подредени за деловите гости, които бяха още повече заинтересувани сега, когато Гордостта на султана спечели в Прийкнес, разпореждаше се за приготвянето на храната, макар че на вечерята Аманда седеше начело на масата.
За щастие, по това време на деня Аманда вече беше свършила работата си и имаше време да си вземе баня и да си смени дрехите, така че да не мирише на лошо. Но тя беше ужасно уморена. Всички кости и мускули по тялото я боляха и трябваше да полага усилие, за да остане будна по време на вечерята и за разговора след това, докато най-накрая се извиняваше любезно и завличаше изтощеното си тяло до леглото. Цяло чудо беше, че досега не бе заспивала на масата и не беше си натопила главата в чинията със супа с опасност да се удави в нея!