— Съгласна съм, но ако ми обещаеш да не ми нареждаш какво да правя. Днес не си ми шеф.
Парадът беше истинско забавление, а художествената галерия беше внушителна. След това, тъй като бяха близо до Сентръл парк, Аманда реши, че трябва да се разходят и да разгледат забележителностите.
— Тук някъде трябва да има зоопарк — каза тя на двамата мъже. — И най-различни други неща.
— Хайде първо да намерим конюшните — предложи Грант. — Ще бъде по-лесно, ако наемем коне и яздим през парка.
— Сър, осъзнавате ли колко години са минали, откакто за последен път съм яздил? — възкликна Чалмърс и ужасът, който се изписа на лицето му, беше същият като този на Аманда. — Страхувам се, че ще трябва или да вървим, или да наемем карета, защото и мис Аманда не язди.
— Добре. Ще вървим пеш — съгласи се Грант за голямо удоволствие на Аманда, но веднага побърза да го развали, като каза: — Но веднага щом се върнем в „Мисти Вали“, Аманда ще се научи да язди.
— Не искам да…
— Да, зная. Ти все още не си се освободила от глупавия си страх към конете и последното нещо, което би желала, е да се качиш на кон. Но това е най-добрият начин, по който може да преодолееш страха си. Ако се научиш да овладяваш животното, ти ще се научиш да овладяваш и страха си.
Засега Аманда предпочете да отхвърли тази мисъл и да я зарови някъде дълбоко в съзнанието си. Слънцето грееше, паркът ги чакаше, тя имаше цял ден на разположение да прави каквото си иска и нямаше да позволи на Грант да й го провали. Те се разхождаха по алеите и скоро стигнаха до група момичета, които въртяха въже за скачане. Очите на Аманда светнаха.
— О, от години не съм играла на въже!
Едно от момичетата я чу и я покани да се присъедини към тях. Аманда му смигна и вече беше захвърлила обувките си и новата си шапка край пътеката и беше си прибрала роклята към коленете. Чалмърс само поклати глава в знак на мълчалив протест. Невярващ на очите си, Грант възкликна:
— Наистина ли ще се включиш?
— Разбира се, глупчо! Никога ли не правиш нещо заради самото удоволствие? Не ти ли остава време да поиграеш малко?
Тогава тя се плъзна под въртящото се въже, като подскачаше нагоре-надолу, забравила всичко, освен играта и момичетата.
С обутите си в чорапи крака, тя подскачаше точно когато трябваше, следвайки някакъв абсурден ритъм, който момичетата напяваха.
След малко ритъмът на песента се промени и честотата на въртене на въжето стана по-голяма, когато децата започнаха да броят: „Едно, две, три, четири…“
Тя се препъна на пет, въжето се заплете около глезените й и тя падна, смеейки се, на земята. Момичетата се смееха заедно с нея. Грант беше се намръщил, докато й помагаше да се изправи.
— Можеше да си счупиш краката с тази идиотска игра! Понякога си мисля, че си като петгодишно момиченце!
— А ти си един стар мърморко! — отговори тя и се затича подир една пчела. Аманда поблагодари на момичетата, взе си шапката и обувките и продължи напред, тръпнеща от желание да открие какви други приключения се крият наоколо.
— Никога ли не ти се е искало да бъдеш отново дете, Грант? Да тичаш бос и свободен по тревата? Да лежиш по гръб на килима от цветя и да гледаш как над тебе облаците се надпреварват и да се наслаждаваш на причудливите форми, които приемат. Понякога те приличат на кораби, друг път на дракони или на замъци в небето.
— Да пораснеш, означава да бъдеш отговорен и всички ние трябва да пораснем, Аманда. Това беше проблемът на Тед — той никога не порасна.
— Може и така да е, но това не означава, че поне за малко не можеш да се почувстваш свободен и да се позабавляваш. Не означава, че трябва да се превърнеш в човек, който разваля удоволствието на другите. Кога за последен път си правил нещо заради самото удоволствие?
Дяволската усмивка подхождаше на блясъка в очите му.
— В Балтимор, в нощта след състезанието. И ти беше там, доколкото си спомням, и всеки път, когато поискаш отново да си поиграем на тази игра, аз с удоволствие ще се присъединя.
— Ще се присъединиш вероятно защото те е срам да откажеш? — отговори тя студено.
— Точно така.
Чалмърс нямаше представа за какво говори работодателят му, нито пък защо Аманда се засегна, но тя проговори на Грант чак след половин час, и то когато видяха четири момчета, които караха тези нови измишльотини с колела, наречени велосипеди.
— Искам да карам това! — заяви Аманда.
— За бога, Аманда! Ти отказваш да се качиш на кон, а се осмеляваш да рискуваш живота си и краката си на такова нестабилно приспособление? — каза Грант, като се надяваше, че тя ще размисли.
Този път и Чалмърс трябваше да се съгласи.