Грант се измори само докато я слушаше да изброява нещата, които искаше да види и да направи.
— Това ли е всичко? — попита той иронично. — Сигурна ли си, че не си пропуснала нещо?
— О, има още толкова неща, но няма достатъчно време за всичко — призна си тя. — В събота през деня има състезание, а вечерта — бал. И наистина бих желала да надникна в катедралата „Свети Патрик“, макар да знам, че още не е завършена. Това ще бъде една от най-големите и най-богато украсените църкви в света, когато стане готова. Също така чух, че жените направо умират да отидат в „Тифани и къмпъни“. Господи! Знаете ли, че там се продават някои от най-скъпите бижута? Мистър Тифани е известен със своето изкуство и различните видове цветно стъкло. Но дори и да не мога да си позволя да си купя нещо, то поне няма да ми вземат пари за гледането, нали?
Понеже познаваше кога го очаква разгром, особено когато виждаше пред себе си две блестящи сини очи и една упорита малка брадичка, Грант великодушно се предаде, същото направи и Чалмърс. Наблизо намериха пералня и подкупиха притежателя да удължи работното време, за да може да поправи повредените им дрехи. След това намериха едно малко евтино ресторантче, близо до театъра, и получиха една чудесно приготвена вечеря за част от цената, която биха платили в някой друг ресторант.
Най-накрая отидоха на театър, където Аманда гледаше очарована една третокласна комедия. Грант се чудеше дали Аманда осъзнава колко лошо играят артистите и реши, че дори и да разбира, изобщо не я беше грижа. Тя просто се забавляваше, като изпитваше такова удоволствие, каквото рядко бе имала възможност да усети, а това само по себе си беше достатъчно.
Беше забавно само да я гледаш как наблюдава спектакъла, да я гледаш как се смее на шегите, които разбираше, и как се озадачаваше от тези, които не й бяха ясни. Грант отново се убеди колко наивна е тази жена-дете, тъй като не реагираше на някои от неприличните шеги. Аманда беше парадокс, една чудесна, заплетена загадка, загадка, която с всеки изминат ден все по-отчаяно искаше да намери своето разрешение.
Нямаше начин да избяга от нея, защото дори и да не я виждаше, тя беше постоянно в мислите му. Понякога си мислеше, че най-доброто нещо, на което би могъл да се надява, беше да преживее сблъсъците помежду им. Всеки ден тя го изненадваше с нещо ново, а понякога, както днес, го караше да възприема всичко по един по-свеж начин, през едни по-невинни очи и в такива моменти той сякаш си спомняше за краткото детство и изживяваше отново най-хубавото от него.
Жена, дете, съблазнителка, магьосница — Аманда беше всичко това.
Той си остави свободно време, за да може да излезе с нея следобеда на другия ден. Заслужаваше си да види погледа й на благоговение и почитание, когато се взираше в огромната, все още обиколена от скели катедрала, чийто размер беше колкото един голям жилищен блок, и да види как очите й се разшириха от учудване, когато пред нея се разкриха бижутата в „Тифани“.
— Ако някога имаш достатъчно пари за харчене, не си купувай диаманти или смарагди — каза й той, когато разглеждаха пръстени, гривни, огърлици и диадеми. — Бижута със син топаз и аквамарин биха ти стоели по-добре. Колко подхождат на очите ти, а коралите — на устните ти! Виж рубините, които биха изглеждали като огън върху кожата и косата ти.
За да запомнят с нещо посещението си в Ню Йорк, той й купи малко парче цветно стъкло — една шарена пеперуда с разперени крилца, които хващаха слънчевата светлина. Това му напомни деня, когато я беше намерил в градината.
Разделиха се за няколко часа, за да може Аманда да види модното ревю и да си потърси костюм за маскарада. В същото време и Грант успя да си намери костюм, като накара Чалмърс да се закълне, че ще пази в тайна от Аманда с какво ще бъде облечен. Те се събраха пак и отидоха на вечеря в един реномиран клуб, откъдето излязоха много разочаровани, след като предната вечер бяха яли толкова вкусно приготвена храна в малкия и неизвестен ресторант.
Беше време за балета. Аманда настояваше да отидат. Проблемът беше, че по същото време имаше боксов мач за голямата награда в „Медисън Скуеър Гардън“, на който или Грант, или Чалмърс щеше да отиде, в зависимост от жребия. Зад гърба на Аманда двамата хвърлиха монета, за да разберат кой ще отиде с нея на балет и кой ще е свободен да отиде на мача. Чалмърс спечели и като се ухили широко, се запъти към „Гардън“. Грант се примири с балета, като благодареше на бога, че не трябваше да ходят на опера.
Още веднъж Грант се наслаждаваше повече на удоволствието, което Аманда изпитваше, отколкото на постановката. Дори веднъж, като я погледна, видя, че тя седеше със затворени очи, очевидно завладяна от музиката. Като се наведе към нея, той прошепна шеговито: