Добре че беше Пади да се погрижи за тренировката на Гордостта на султана, докато Грант отсъстваше. Те имаха достатъчно време да се изкъпят, да се преоблекат и да отидат на хиподрума малко преди състезанието.
След мъчителните приключения предната вечер и след двете състезания, на които присъства предния месец, Аманда си мислеше, че този път ще се чувства по-спокойна. Но в момента, в който влезе в сепарето, вълнението й започна да нараства. От трите състезания, на които беше ходила, това беше най-уважаваното и най-старото, започнало още през 1867 година. Да спечелиш Белмонт Стейкс, беше равносилно на това да спечелиш изборите за президент. Това гарантираше запазването на сигурно място в хрониките за конните надбягвания.
И Гордостта на султана и Пади извоюваха за всички тях точно такова място. Те бяха чудесни. Великолепни. Едно истинско чудо. Кон и ездач, слени в едно с единствената цел да победят.
Грант щеше да получи удар, когато Пади позволи на Гордостта на султана да направи пробив и да поведе, когато имаше още толкова път за изминаване, но малкият жокей знаеше как да язди коне, можеше да усети как напрежението и пламенното желание на Султана го изгарят. Те прекосиха финиша първи, с царствена гордост, малко задъхани и с шест дължини преднина пред следващия състезател.
Този път Аманда се хвърли към Грант и увисна на него като коала и почти толкова високо изпищя. Ако досега си мислеха, че са били бомбардирани от купувачи, то това нямаше да представлява нищо след тази победа. „Кати, залости вратата!“ „Мисти Вали“ щеше да стане едно от най-важните места на картата! Гордостта на султана щеше да властва като цар дълго след като спре да се състезава, а неговото потомство щеше да се търси и след много години. И по някакъв начин, макар че всичко стана благодарение на божията воля, Аманда беше част от победилия отбор. Ликуващи, Грант и Аманда отидоха да си получат наградата, да поздравят Пади за чудесната езда и да споделят радостта на Султана от триумфа му.
По-късно, напълно изтощена, сякаш тя беше участвала в състезанието, Аманда остави другите да се веселят. Като се измъкна почти незабелязано, тя се върна в хотела, заключи се в стаята си, легна и бързо заспа. Докато заспиваше, тя се засмя, доволна от това, което направи.
— Мога да понеса поражението. Обаче победата ме кара веднага да заспя!
Макар и костюмирана, Грант можеше да познае Аманда навсякъде, можеше да я различи дори и ако беше в тълпа от стотина жени. Позна я и сега. Като стоеше на прага на балната зала, той я видя как отметна назад качулката на яркочервената си пелерина, за да може по-добре да огледа помещението. Надяваше се, че търси именно него. Като си нагласи доминото, той отиде да я поздрави.
— Малката Червена шапчица, предполагам? — попита той закачливо, като мина зад гърба й и се озова пред нея, гледайки я похотливо.
Тя подскочи от изненада.
— А ми казаха да се пазя от вълци! — сгълча го тя. — Никой не си направи труда да ми спомене за опасността, че мога да срещна пират, цял вълк в овнешка кожа! — тя го погледна одобрително. — Вие наистина приличате на смел пират, мистър Гарднър, и трябва да добавя, че сигурно сте избрали костюма си, защото той прикрива добре синината на окото ви.
— Чак по-късно се сетих за това — призна си той, — но добре я скрива, нали? — Грант огледа костюма й. — Може ли да кажа, че изглеждаш пленително, Червена шапчице? — попита той с усмивка.
— О, не мога да повярвам, че наистина казваш това! — каза тя с гримаса. — Сега сигурно ще ми кажеш, че си напълно готов да ме плениш, така ли?
— Взе ми думите от устата.
— Понеже си пират, си и крадец, сигурна съм.
Той се хвана за сърцето, сякаш го заболя.
— Аз съм смъртно ранен, защото си мислиш такива лоши неща за мен! — възкликна с драматизъм.
— Няма да умреш, а ако това стане, ако обичаш, въздържай се кръвта ти да капе по килима, защото такива петна се чистят ужасно трудно.
— О, Червена шапчице, какъв остър език имаш.
— Още по-добре ще бъде, ако те промуша с него, скъпи мой — отговори тя, като му се изплези закачливо.
— Не ми показвай езика си, ако нямаш намерение да го използваш — предупреди я той. — И недей забравя, че и аз си имам меч.
— Освен този, който виси на колана ти ли?
— Засрами се! Ти, малко, лошо момиче! Знае ли баба ти, че говориш такива неща?
— Точно баба ме научи на тях.
— Трябваше да се досетя. Може би трябва да се срещна с баба ти. Тя сигурно е някаква стара хулиганка.
Смяха се, танцуваха. Пиха пунш, смесен с малко ликьор, но Аманда се държеше здраво на крака, дори спомена за шампанско. Тя нямаше да постъпи като предния път, защото си получи заслужен урок. Но колкото нощта приближаваше, тя усещаше, че ще направи точно това. Докато танцуваха валс, стаята й се завъртя по-бързо, отколкото трябваше. Сърцето й биеше до пръсване. Дъхът й спря в гърлото, когато той я погледна с изгарящ поглед и я помилва с гласа си: