Те се отправиха към леглото: Грант носеше Аманда, а тя му държеше панталоните и двамата се хилеха като палави деца, които отиват да направят някоя пакост.
И наистина точно това направиха.
Когато слънцето се показа на хоризонта, Аманда вече не можеше да преброи колко пъти и по колко начина се бяха любили — най-често лудо, а понякога по-лениво, но увлечени от копнеж всеки да открие за себе си тялото на другия, да намери онези многобройни центрове на удоволствието, онези чувствителни зони, които задължително караха кръвта им да кипи и разпалваха страстите им.
През тези няколко часа тя научи за своето тяло повече, отколкото някога би могла да си представи. А също така научи и за неговото — какво му доставя удоволствие, как да го докарва до върховна възбуда, къде да го гали, как да го докосва. С устни, с ръце, с тяло. Отначало тя следваше инструкциите му, дадени шепнешком, а после собствените си природни инстинкти, като остави на любопитството и желанието да ръководят движенията й.
Наситена, изтощена по един прекрасен начин, Аманда лежеше сгушена в прегръдките на Грант, а главата й сънливо беше се отпуснала на раменете му, когато в стаята започна да става светло от раждащото се утро. Тя беше почти заспала, когато той я попита тихо:
— Какво те накара да си промениш решението?
— За кое? — промърмори Аманда, като прокара пръсти по къдравите косми на гърдите му и се наслаждаваше на това, как те гъделичкат дланта й.
— Да ми станеш любовница?
— Какво?! — тя бързо седна в леглото, по лицето й се четеше и учудване, и неверие, и внезапен гняв. — Какво каза?
Устните му се извиха в усмивка на презрение и той също седна, като се наведе от своята страна на леглото, за да си намери панталоните.
— От твоята реакция разбирам, че си ме чула правилно, Аманда. А също така предполагам, че съм си направил грешно заключение от тази нощ.
— По дяволите, ти наистина грешиш! — отговори му тя ядосано, като придърпа чаршафа към гърдите си.
— Е, тогава как ще обясниш тази нощ?
Тя го погледна разярено и отметна една черна къдрица, която беше паднала на лицето й.
— Приеми я като временна загуба на разум. Считай я за моментна лудост. Мисли каквото си искаш, освен че ще ти…
— Че ще ми станеш любовница? — допълни той, като си обуваше панталоните. След това се пресегна за ризата си.
— Да! — просъска тя. — Всичко друго, освен това! И можеш да бъдеш сигурен, че по-скоро ще стане потоп, отколкото да те пусна отново в леглото си, долен червей! Глупак! Ти си… ти си мръсник!
— Чакай, чакай, Аманда. Не така ме наричаше тази нощ, любима.
— Не съм ти любима!
Той повдигна черните си вежди. Изражението на лицето му отричаше твърдението й.
— Никога няма да бъда отново твоя любима, нито любовница, обещавам ти!
— А аз ще направя всичко възможно, за да можеш да нарушиш това обещание, скъпа. Това пък мога аз да ти обещая.
— Можеш да се опитваш колкото си искаш, но няма да успееш, Грант Гарднър! Но ако ме докоснеш дори с един пръст, ще получиш един кървав кинжал и се смятай за мъртъв. Разбра ли ме?
— Мислех си, че тази сутрин няма да има никакви обвинения — напомни й той, като продължи да се облича. — Такова беше споразумението, доколкото си спомням.
— Никога не съм се съгласявала с това, ако си спомняш — тросна му се тя.
— Колко удобно за теб — каза той провлечено. — Мисля, че си ми седнала на пояса — добави, имайки предвид червеното парче плат, което беше увил около кръста си като част от пиратския си костюм. Със сподавен писък тя издърпа плата изпод себе си и му го хвърли, като се изчерви при спомена как той го беше използвал в любовната им игра тази нощ, как я гъделичкаше с крайчеца му, как го държеше и го размахваше като матадор, как го увиваше около тънкия й кръст, когато тя се преструваше, че наистина е пленена и че той е пират.
О, господи! Колко болезнено беше да мисли за такива неща сега, когато беше вече ден. А още по-лошо беше да си признае, дори и пред себе си, с какво удоволствие бе приемала любовните им игри, изпълнени с толкова страст. И наистина имаше такава страст, но тя се изпари като сутрешна роса. Може и да са били любовници за няколко кратки, чудесни часа, но сега те бяха отново врагове, съперници, живеещи в два различни свята.
— Ще бъдеш ли така любезен да си вдигнеш проклетите задни части от стаята ми? — озъби му се тя. — Получих достатъчно от теб, за да мога повече да те понасям!
— Това е точно обратното на казаното от теб само преди час — каза подигравателно той. — Тогава ти не можеше да ми се наситиш и нямаше да ти е достатъчно, дори щеше да умреш, ако спра. Правилно ли ви цитирам, мис Сайтс?