— Това е най-малкото, което заслужаваш, звяр такъв! Надявам се и то да посинее като другото, безсърдечна невестулка!
Като каза това, тя се завъртя на токовете си и се отправи към къщата, като стъпваше нестабилно и се клатеше, а не с ядосаната крачка, с която искаше.
Грант гледаше гневно след нея и жулеше окото си.
— По дяволите, тази жена е откачила!
Той беше забравил за другите мъже, които бяха свидетели на цялата сцена, докато старият Кланси не се засмя тихо и каза:
— Знаете ли, чувал съм, ако не се лъжа, че някъде на запад се среща такава невестулка със сини очи. Да, чувал съм.
Грант се обърна към мъжете, които се хилеха, и ги погледна с присвити очи.
— Ако не искате всички да последвате тези невестулки, по-добре веднага се връщайте на работа. Всички! — предупреди ги той. — И само ако чуя дори една забележка за случилото се, ще ви одера живи и ще окача кожите ви да висят на обора — мъжете тръгнаха бавно, като все още се смееха. Страхотно ядосан, Грант изръмжа: — Заобиколен съм от глупаци! Ирландци и темпераментни жени! Достатъчно, за да накарат човека да се пропие!
Като си спомни бутилката с черешово бренди в барчето, той повдигна рамене и се предаде. Е, защо не? Щом няма какво друго да му помогне да облекчи болката си, която все още пулсираше в подутото му око.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Когато Анабела видя Грант за първи път, след като беше се върнал от Ню Йорк, тя възкликна от ужас и почуда:
— За бога, Грант! Какво се е случило?
— Изглежда по-лошо, отколкото е, Анабела — каза той.
— Но какво се е случило? Как стана така, че имаш две синини, за бога?
— В едно спречкване, ако толкова искаш да знаеш. Не искам да бъда груб, но наистина днес съм много зает, за да стоя тук и да си бърборя с теб, Анабела. Имам да върша милион неща. Едно от тях, и то не най-маловажното, е да дам на Аманда следващия урок по езда.
— Урок по езда? На Аманда? — лицето на Анабела мигновено посърна и тя се нацупи по детски. — Но защо? Не може ли някой друг да я учи, Грант? Защо трябва точно ти?
— Приеми, че й го дължа — мрачна усмивка се плъзна по устните му, като си помисли за това. — Да, докато я уча на нещо полезно и й помагам да преодолее глупавия си страх, ще си отмъстя на тази малка вещица. С един куршум — два заека.
— Как така й го дължиш? За какво? — Анабела го последва по петите, когато той излезе от къщата и се запъти към обора.
— Няма да го разбереш, скъпа. Не си затормозявай главичката с такива неща.
Разярена, Анабела спря, каменносивите й очи бляскаха като саби, следейки как Грант отива в един от оборите. Като видя наблизо Пади, който държеше юздите на един кон, и предположи, че Аманда ще го язди, Анабела си промени решението. Може би по-добре щеше да направи, ако изкопчеше нещо от работниците, щом Грант беше толкова упорито неразговорчив с нея тази сутрин.
Междувременно Грант претърси конюшните от единия край на обора до другия. Като не намери никъде Аманда, той хвана натясно Тими.
— Къде е тя?
— К-кой, сър? — заекна Тими и лицето му стана почти толкова червено, колкото и косата му.
— Много добре знаеш кой. Мис Аманда. Къде се е скрила?
— Аз… аз не мога да кажа, сър — закръглените и обсипани с лунички бузи на Тими трепнаха, когато той се опита да се усмихне.
— Виж, Тими — каза Грант спокойно, но достатъчно убедително, за да накара момчето да разбере, че говори сериозно, — ако бях на твое място, щях да си помисля за отговора.
— Но, сър, аз обещах!
— За нейно добро е, синко. Все някога тя трябва да се научи да язди и колкото по-рано, толкова по-добре — и понижи глас, сякаш искаше да му довери нещо. — Не е необходимо да ми казваш. Просто ми посочи къде мога да я намеря. По този начин ще спазиш обещанието си, нали?
Тими се замисли за момент, след това кимна и неохотно посочи към плевнята.
Грант се усмихна, разроши косата на момчето и се запъти направо към стълбата, водеща към купата сено. Като се изкачваше, извика:
— Вече можеш да се покажеш, Аманда. Знам, че си тук. Не можеш постоянно да се криеш от мен.
Почти беше стъпил на най-горното стъпало, когато тя замахна към него с малкото си юмруче, като отново се целеше в лицето му. Този път обаче Грант беше подготвен. Хвана я за ръката, издърпа я, метна я на рамото си с главата надолу, сякаш беше чувал със зърно, и я разклати няколко пъти над пода на хамбара.
— Ау! — изпищя тя, въздухът излезе от дробовете й и всичко й се завъртя. Като го удряше по гърба с юмруци и се гърчеше като намушена на копие риба, тя започна ужасено да вика: — Пусни ме! Грант! Да не си си изгубил акъла? Пусни ме да сляза!