Грант се държеше с една ръка за стълбата, а с другата беше хванал краката й и я разтърси още по-силно.
— Достатъчно, Аманда! Ако не спреш да ме удряш, след малко и двамата ще си строшим главите. Вече имаш право на избор. Можеш да се успокоиш или да продължиш да се правиш на глупачка, както вчера, когато беше на гърба на Тайнствената лейди.
Думите му съдържаха достатъчно истина, за да засегнат гордостта й. Тя наистина беше се изложила вчера, но вината не беше нейна! По дяволите всичко! Защо Грант не искаше да разбере, че тя наистина се страхува? Не е лесно да овладееш такъв страх, особено когато някой ти го налага, без да си подготвен!
Наранените й чувства, а и чувството й за страх, я накараха да стои мирно, докато Грант слезе и стъпи отново на земята. Тогава, възмутена от неговата арогантност и от липсата на съчувствие, тя започна отново да се гърчи като тигрица и все още с главата надолу безмилостно впи нокти в гърба му. След като това предизвика само едно изсумтяване, тя му отговори с отчаяна атака и го захапа през ризата за гърба.
Този път той й отвърна, макар и не по начина, по който тя искаше. Вместо да я пусне, изскимтя и я удари силно по задника така, че очите й се наляха със сълзи.
— Помогни ми, господи!
— Аманда, ако направиш това отново, няма да можеш да седнеш поне една седмица.
Тъкмо когато той се приближаваше до вратата на обора, изпод ръцете му Аманда видя, че Анабела е на двора.
— О, по дяволите! — изруга тя тихо. Последното нещо, което би желала, беше Анабела да я види по този начин!
— Чакай! — като се хвана отчаяно за рамката на вратата, Аманда принуди Грант да спре и почти се изплъзна от рамото му.
— Какво? — попита той кратко и се върна няколко крачки назад, за да не я изпусне.
Почти задавяйки се от гордост, Аманда каза бързо:
— Моля те. Ще слушам. Ще се кача на проклетия кон. Обещавам. Само ме пусни, Грант!
След като той дълго време мълча, тя си помисли, че няма да си даде труда да й отговори. Най-накрая го чу да казва:
— Ако те пусна на земята, ще излезеш ли оттук и ще се качиш ли на кобилата, без да ми създаваш грижи и неприятности, докато трае урокът? Ще правиш ли всичко, което ти кажа, без да задаваш въпроси и да спориш?
— Да. Обещавам.
— Това нищо не значи, Аманда.
Тя се изкушаваше да го ухапе отново и едва се сдържа. На помощ й дойде нещо по-добро.
— Кълна се в гроба на баща си, Гарднър. Това достатъчно ли е? Сега би ли ме пуснал на земята? Кръвта ми се стича в главата и всеки момент ще припадна!
Много по-внимателно, отколкото тя очакваше, и много по-нежно, отколкото заслужаваше, след като го ухапа така, той я спусна бавно надолу. Толкова бавно, че спущането се превърна в еротичен акт — коремът й се плъзна интимно по неговия, краката й се увиваха около тялото му — сплетени, дълги и силни, и тя усети всеки мускул, всяко сухожилие по него, дори учестеното биене на сърцето му. Погледите им се срещнаха и двамата се гледаха една продължителна и бездиханна минута, при което неговите очи потъмняха като нефрити, когато в тях проблесна похотливостта.
После, сякаш нищо не беше се случило, той я пусна на земята и каза с дрезгав и заповеден тон:
— Добре, сега си свободна. Излез навън и да видим дали би могла да се държиш по-прилично.
— Гад! — измърмори тя, като тръгна напред.
Тъкмо беше направила две крачки, и той я хвана за ръката.
— Каза ли нещо, Аманда?
Като си спомни за обещанието, тя му изкозирува и каза ядосано:
— Не, сър! Съвсем не. Сигурно ви се е причуло, сър!
— О, разбира се! — съгласи се той с престорена усмивка. — Сигурно и пилетата имат устни, а?
Аманда се замисли върху последната му реплика, докато прекосяваше двора — имат ли пилетата устни или не?
Единствено защото беше твърдо решила, тя премина през следващото изпитание, без да се разплаче. Смело преглъщаше всеки вик, който идваше от гърлото й, и всяка псувня, която й идваше наум, макар че през цялото време си представяше как е сложила Грант в казан с горещо масло. Както и да е, в края на този урок тя не беше чак толкова нестабилна върху звяра. Поне не усещаше, че може да падне всеки момент, и даде на господ малко почивка от постоянните й молитви да се смилят над нея.
В интерес на истината, Грант беше до нея през цялото време и дори накрая успя да я убеди да се пусне от лъка на седлото и да се хване за юздите поне за няколко минути, макар че Пади държеше здраво водещото въже и караше послушната кобила да върви бавно. Странно, но макар че се страхуваше и беше ядосана, Аманда се чувстваше по-спокойно, когато Грант беше до нея. Той беше грубиянин, но дълбоко в себе си Аманда му се доверяваше, вярваше му, че няма да я остави да падне, знаеше, че ще я предпази от нараняване, поне физическо. Самото му присъствие й даваше кураж, който сама не би събрала, и всяка дума на одобрение или похвала от неговите уста струваше много повече, отколкото ръка от четири аса при покер с високи залози. А това се случваше много рядко, наистина.