Аманда стоеше в градината, на любимото си място, слушаше как жужат пчелите, как чуруликат птичките и така успокояваше опънатите си нерви. Тя не се криеше, защото урокът й по езда беше свършил, но достатъчно търпя напътствията на Грант и високомерното държание на Анабела, затова й се поиска малко да си почине. Всичко, което искаше сега, беше да е сама със себе си. Всъщност тя не беше седнала на земята, а се беше облегнала на един дънер от ябълково дърво, защото задните й части я боляха. Язденето не беше най-приятното занимание поради много причини, особено след силното плясване на Грант.
Тя се опитваше да чете поезия от една от любимите си книги, но днес по някаква причина не можеше да си задържи вниманието и не й беше интересно както по-рано. Тогава тя усети как нещо мъхесто я докосна по крака и застина на мястото си, като се страхуваше да се наведе и да види какво е.
О, господи! Змиите не бяха пухкави, нали? Но мишките бяха, също и плъховете! Тя се опита да успокои разтуптяното си сърце, като си помисли, че такива са котенцата и зайчетата. Нещото отново докосна крака й, но този път по-високо, сякаш се опитваше да влезе под полата й!
Като събра и последната капка кураж, който й беше останал, Аманда смъкна книгата толкова, че да може да надникне. Съвсем неочаквано тя избухна в нервен смях, който сепна малкото пухесто създание почти толкова, колкото и то я беше изплашило преди. Там, гледайки към нея с големи, светлокафяви очи, стоеше най-хубавото, най-сладкото патенце, което Аманда някога бе виждала. Покрито цялото с жълт пух, с яркооранжева човка и с ципести крачета, то беше голямо колкото шепата й и така трепереше, сякаш перата му щяха да изпадат, или поне това, което минава за пера. То изписука тънко, отърси се и я погледна. После бързо се мушна под полата й!
— О, не, недей да правиш така, малък пакостнико! — изписка Аманда. Тя хвърли книгата настрани, повдигна леко полата си и се засмя, като гледаше как патенцето се надигаше нагоре, как я обикаляше и я гъделичкаше. Най-накрая тя успя да хване дребосъчето в края на роклята си. Внимателно, да не го изплаши наново, тя пъхна ръката си под плата и нежно го извади навън, за да го огледа по-добре.
Патенцето и Аманда взаимно се огледаха, докато тя го държеше върху дланта си на нивото на очите си.
— Не знам откъде си дошъл, немирнико, но ако имаш склонност да надничаш под полите на дамите, обзалагам се, че си момченце! — каза му тя със звънлив смях. — Какво правиш тук, скитайки се сам-самичко? Да не си изгубило мама? — патенцето мигна с очички и обърна главата си настрана, сякаш за да отговори на запитването й или да й зададе някакъв въпрос. — О, колко си ми сладък! — каза Аманда напевно. С един пръст тя го помилва по пухкавото гръбче, патенцето издаде странен звук и се настани по-удобно на дланта й. — Харесва ти, нали? — Аманда беше очарована. — Знаеш ли какво ще ти кажа, млади момко? Можеш да останеш при мен, ако си съгласен да не атакуваш забранени територии. Какво ще кажеш за това?
Малкото създание отговори така, че Аманда прие, че отговорът е положителен. Тогава то скокна в скута й, сгуши се на пухена топка, скри главичката си под крилцето и веднага заспа.
Тогава Аманда изпадна в умиление. Тя никога не беше си имала домашен любимец или поне не за дълго. Веднъж се опита да си вземе котенце на борда на парахода, но то беше избягало още на първото пристанище. Единственото канарче, което някога баща й й подари, беше умряло за по-малко от седмица поради течението, което ставаше на парахода, и сърце не й даваше да си вземе друго, защото и то можеше да умре. Сега, когато това малко същество се появи неизвестно откъде и се сви толкова доверчиво в полата й, тя се чувстваше така, сякаш й бяха свалили луната. Разбира се, знаеше, че не може да го задържи. То си имаше майка някъде във фермата. Но поне още малко можеше да го гали и да го глези, да се наслаждава на топлината му.
Наближаваше време за вечеря, когато Аманда неохотно реши, че трябва да се връща вкъщи. Тя леко пусна патенцето от полата си, като се засмя на пиянското му клатушкане и на опита му да се събуди.
— Е, скъпичко, сега ние ще се разделим, за което много съжалявам. Моята вечеря ме чака, твоята сигурно също те чака. Може би ще се срещнем отново някога, ако наминеш насам.