Тя не бързаше особено, тъй като подозираше, че Грант е поканил Анабела да остане за вечеря и знаеше, че има вероятност Дарси да се появи всеки момент, затова тръгна към къщата със спокойна крачка. Беше изминала може би една трета от пътя, когато чу доста силно писукане зад себе си. Тя се спря, обърна се и видя патенцето, което вярно я следваше.
— Ей, какво правиш? Това няма да стане, нали знаеш? — каза тя на пухкавото си приятелче, като се опита да изглежда строга. — Прибирай се вкъщи. Бил си навън достатъчно дълго и майка ти сигурно много се безпокои.
Патенцето отново изправи малката си главичка, сякаш обмисляше думите й или я молеше да отиде с нея. Сърцето на Аманда подскочи по странен начин, но като си каза, че няма да е за добро, тя се обърна и тръгна към къщата.
Отново, но този път по-силно и отчетливо, затруднявайки се да я настигне, патенцето изписука. Този път Аманда се обърна рязко с ръце на хълбоците.
— О, боже, ама ти си много упорито същество! — каза тя, като клатеше глава. — Ако не бях сигурна, че не е възможно, щях да се закълна, че си роднина на Грант, защото по-опърничав човек едва ли се е раждал.
Патето само я гледаше, после се заклати към нея.
— Не! Хайде обратно! — тя плесна с ръце, като се опита да го пропъди. То спря и я погледна толкова тъжно и объркано, че сърцето й се късаше. — О, мъничкото ми! — въздъхна тя, предавайки се. — Добре, ела. Предполагам, че няма да се забавя много, ако те заведа до езерцето и се опитам да намеря майка ти — като каза това, тя го взе в ръце и побърза към езерцето, като хем го гълчеше, хем го галеше.
След няколко минути отново го пусна на земята, само на няколко крачки от другите патки.
— Върви и си намери семейството — каза му тя твърдо. — И отсега нататък да не си се разхождало повече, иначе някоя гладна лисица може да те използва за обяд!
За голямо нейно учудване, веднага щом се обърна да тръгне към къщата, патето започна да я следва. За нищо на света не можеше да го откаже, а и нито една патка не дойде да си го търси и да си го прибере. То я следва чак до портала, като писукаше и пърполеше силно с малките си крилца, опитвайки се да не изостава от нея.
— О, чудеса! — възкликна тя. — Имаш ли представа колко си глупаво? Какво да те правя? Ако те оставя тук, някой ще те стъпче или някой ястреб ще те отнесе. Нямаш ли капчица мозък в малката си пухкава главица?
— Пюу, пюу.
— О, небеса! — измърмори тя, отстъпвайки. — Никога не съм си мислила, че ще дойде ден, когато ще осиновявам патенца! Не приличам на майка ти и двамата го знаем, но познавам кога ми се умилкват! Ти победи, Сладкобузко. Със сигурност Грант ще припадне, но така му се пада. Щом аз мога да те търпя, значи и той ще може да те търпи! А и ти си страхотно по-миличко от онези огромни коне, които той отглежда. Поне това е сигурно!
На следващата сутрин Аманда слизаше надолу по стълбите за закуска, когато видя Грант да излиза от стаята си. Той й кимна за поздрав, спря, за да я пусне пред себе си, и после внезапно измуча:
— Какво прави това нещо в моята къща?
Смутена, Аманда се обърна. Тогава разбра проблема. Там, клатейки се бавно зад нея, беше Сладкобузко. Тя беше забравила да затвори вратата на стаята си и патето веднага беше я последвало. Грант беше се опулил, сякаш беше видял извънземно същество.
— О, за бога, Грант, не ми казвай, че се страхуваш от едно малко патенце! — отвърна тя. — Това е едно мъниче. И недей да му викаш. Ще го изплашиш — като се наведе, тя взе новия си приятел. — Нали така, Сладкобузко? — каза тя напевно.
— Сладкобузко — повтори като ехо Грант.
Гласът му стана дрезгав при тези думи.
— Да. Мисля, че името му подхожда чудесно, тъй като той е толкова чаровен и има, както Чалмърс се изразява, „големи бузи“ за такова малко и беззащитно същество.
— А ти, скъпа, как си посмяла да внесеш птица вкъщи? — каза Грант. — Сега го занеси отново навън, там, където му е мястото, и го остави.
— Не мога.
— Защо не можеш?
— Защото той ме избра за своя майка.
— Остави го да си избере друга майка, за предпочитане някоя патка.
— Снощи опитах, но никоя от другите патки не си го разпознава не мога просто да го оставя да се разхожда сам навън.
— Не можеш? — Грант повдигна нагоре вежди и зачака отговора й.
— Не, не мога. Може да го изядат или пък някой от твоите скъпоценни коне да го смачка.
— Тогава си го запази като домашно животно. Накарай Кланси да построи къщичка за него отвън, но не можеш да го държиш вкъщи.
— Мога! — брадичката на Аманда се сбръчка. Тя стоеше и го гледаше право в очите. — Ще се чувства самотен без мен. Той ме обича.