С отчаяние Грант прокара ръка през косата си и простена:
— Аманда, имаш ли представа каква бъркотия ще предизвика това хубаво патенце в къщата? То навсякъде ще… ще ходи и винаги ще е мръсно. Ако не ми вярваш, върви се огледай в курника или върви на езерото. Гледката не е твърде приятна, особено пък миризмата. Със сигурност не би желала да имаш такива мръсотии по чехлите си.
— Ще го дресирам. Като кученце — настоя тя упорито. — Ще взема малко хартия, ще я сложа на пода и ще го науча как да я ползва.
— Лесно е да се каже, но е трудно да се направи — каза й Грант. — Никога досега не съм чувал някой да е тренирал патка.
— Тогава аз ще бъда първата, нали?
— Не, не и в моята къща!
— Тогава ще го направя в моята.
— Но твоята къща е моя къща, глупачке!
— Радвам се, че си го призна — озъби му се тя. — И не ми плаши патето или отново ще те насиня!
— Много изтъркано — вече си имам две синини, благодаря. Плюс това и едно ожулване, което ужасно наподобява на отпечатък от твоите зъби!
— Тогава ще трябва да намеря някоя друга част от тялото ти, която да осакатя, нали? — с това заплашително предупреждение, което отекна в ушите му, и с една твърде самодоволна усмивка, която го накара да настръхне, тя радостно се запъти надолу по стълбите за закуска, като взе със себе си Сладкобузко.
От този момент нататък, където и да отидеше Аманда, Сладкобузко беше неотменно подире й, точно като Мари и малкото агънце от една известна детска песничка. Той я придружаваше до обора и до конюшните, играеше си в сламата, докато Аманда почистваше, качваше се по раменете й или я следваше, докато тя вършеше разни домакински работи, спеше удобно, качил се на голите й крака, докато тя работеше на бюрото. Патето дори ядеше с нея на масата и спеше на възглавницата до нея, за голям ужас на Грант.
— Махни тази птица от масата ми, Аманда! — заповяда й той, когато донесе за първи път Сладкобузко на вечеря. — Тя сигурно има бълхи и гъмжи от какви ли не животинки.
Като се намръщи, Аманда отговори:
— Къпала съм го и съм го проверила. Той е по-чист може би и от тебе.
— Единственият начин, по който искам да видя тази патка на масата си, е тя да е оскубана и опечена и точно това ще се случи с твоя Сладкобузко, ако продължаваш да упорстваш.
— Ако само едно перце падне от тялото му, тогава аз ще взема една пушка и ще застрелям любимия ти кон — отвърна тя. Разбира се, нямаше си и понятие от пушки и не би направила такова нещо, обаче това се казваше заплаха.
— По този начин ще навредиш и на себе си, нали? В крайна сметка тези коне изхранват „Мисти Вали“.
— Е — каза тя замислено, — може да реша тогава да надупча Анабела със сачми. Това по-добре ли ви устройва, мистър Грант?
— Не.
Той ядосано погледна Аманда и Сладкобузко и видя как патето яде хляб от чинията на Аманда.
— Това е отвратително. Чалмърс, не можеш ли да налееш малко мозък в главата на тази жена? По изражението на лицето ти разбирам, че не си много въодушевен, както и аз. Ти ръководиш къщата и обикновено си толкова педантичен. Защо не си направил нищо досега относно това създание?
Чалмърс продължи да пълни чашата за вино на Аманда, като постоянно гледаше патето отстрани и се стараеше да не го докосне.
— Мис Аманда ме заплаши, че ще ми напълни обувките с курешки, ако направя нещо, сър — призна си той неохотно.
Грант се опули, ужасно смутен, но след това избухна в смях.
— Ти наистина й вървиш по гайдата, нали, Чалмърс? Но, както усещам, не си вече толкова очарован от нея. Върна ли се отново на земята? Започваш ли отново да виждаш в нашата „дама“ комарджийката и измамницата, каквато е в действителност?
Чалмърс високомерно се намръщи.
— Не, сър. Нямам нищо против да държи патето вкъщи и трябва да кажа, че тя винаги много добре почиства след него. Нямам нищо против дори и да спи при нея — добави той полугласно.
— Така ли? — макар че му беше забавно, Грант се изненада при последната реплика. — Щастливо пате: да си извоюва такава привилегия. И какво има този Сладкобузко, което аз нямам, ако смея да попитам?
— Добро поведение, на първо място — отвърна Аманда с престорена усмивка. — Наистина искам да престанете с Чалмърс да говорите около мен и за мен, сякаш не съм в стаята. Крайно неприлично е и доста дразни.
— Започвам да се държа добре, мис Поведение — отговори Грант, като леко кимна и я погледа с дразнещо високомерие. — И тъй като вие толкова държите на добрия етикет, може ли да изтъкна, че вашият очарователен любимец в момента пие от чашата ви за вода?
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА