— Ами разговаря се, хората се опознават… Хайде, сега ме пусни.
Тайнън обаче продължи да я носи.
— Разкажи ми за рода Монтгомъри. Баща ти спомена нещо.
— Какво точно? Не, не, искам да чуя истината!
Той я сложи да стъпи на едно повалено дърво и очите й се изравниха с неговите.
— Чакай да не сбъркам. Така… Значи каза, че ти им се падаш роднина, а че на тоя свят не са се раждали по инатливи, своенравни и безразсъдни същества. Правилно ли съм запомнил?
— Абсолютно. Майка ми произхожда от този род. Те са пристигнали в Америка още по времето на Хенри Осми.
— През шестнадесети век?
Тя кимна, хвана ръката му и тръгна по дървото.
— Все още не знам нищо за срещата ти с баща ми. Как се държа той? В затвора какво ти обясниха, когато те пуснаха на свобода.
— Нищо. Там много, много не приказват. Дръпват веригите и ти тръгваш накъдето те поведат.
Крис се обърна и пое в обратна посока.
— Май колкото пъти си попадал в затвора, все се оказва, че си бил набеден несправедливо. Всъщност някога провинявал ли си се наистина?
— Правиш всичко възможно да научиш тайните ми до една. Честно казано, имам си достатъчно провинения, но заради тях никога не са ме залавяли, затова пък когато съм невинен, все намираха повод да ме тикнат в затвора. Сигурно са си мислели, че е все едно за кое точно престъпление ще ме обесят.
— А кога стана порядъчен човек?
— Хм. Ред май не си е губила времето… — той поклати глава. Подвизите ми приключиха, когато станах на двадесет и две.
— Преди седем години?
— Да… Ред доста е дрънкала. Слез, че ще паднеш. И аз знам туй-онуй за теб, Мери Кристиана — той я вдигна от дървото и я сложи да стъпи на земята.
— Не знаеш чак толкова колкото си въобразяваш. Кръстена съм Мери Елън, на майката на баща ми, но като навърших шест години, ме нарекоха Мери Кристиана.
— О, я разкажи! Ама седни по-далечко от мен.
Крис палаво изви вежди, отпусна се на тревата и облегна глава на дървото.
— Мога да виждам в бъдещето — съобщи скромно. — Досега ми се е случвало само два пъти, но дори и единият бе достатъчен, за да ми сменят името. В рода Монтгомъри всички жени, които могат да виждат в бъдещето, носят името Кристиана.
— И какво се е случило, когато си била на шест години?
— Бяхме на църква. Изобщо не помня какво точно изпитах, но както си седях послушно до майка ми, изведнъж се озовах на подиума и се разкрещях всички да излязат. Майка ми се сетила, че по всяка вероятност съм получила видение, понеже в рода през няколко поколения се раждат ясновидци, и извика:
„Пожар! Пожар!“.
Всички хукнаха презглава, дори изкъртиха вратата и изпочупиха прозорците. Като излязоха навън, се увериха, че няма и помен от дим. Как се втренчиха тогава в нас… Мислех си, че ей сега ще ни се нахвърлят — Крис въздъхна. — Може би точно това щяха да сторят, но в този момент небето сякаш се раздра и една мълния се стрелна към камбанарията. Цялата задна част на църквата рухна. Когато прахолякът се разсея, очите отново се впериха в нас. Този път ни гледаха сякаш сме вещици. Един мъж попита:
„Мери Елън откъде е разбрала?“
Тогава майка ми гордо вдигна глава, стисна ръката ми и отсече:
„Дъщеря ми се нарича Кристиана“.
Естествено баща ми не се зарадва много, нали носех името на неговата майка, но мама каза, че следващите деца ще ги кръщават, както той реши.
— Но други деца не са имали…
— Да, някои жени от рода са с по десет деца, но моята майка е родила само мен.
Тайнън се излегна на тревата и сложи длани под главата си.
— Мъчно ли ти е за нея?
— Ужасно — Крис сведе очи. — Беше невероятна: и силна, и нежна, и мъдра, и чувствителна, и…
— Мисля, че ти страшно приличаш на нея. Поне ако съдя по това, което съм видял досега…
Крис му се усмихна.
— За тия думи ти разрешавам да сложиш главата си в скута ми.
— О, но това е чест!
Тайнън се намести и Крис зарови пръсти в косата му. Той притвори блажено очи.
— Какво възнамеряваш да правиш сега, когато вече си свободен?
— Все още не съм. Трябва да те заведа при баща ти.
— Добре, но какво умееш да вършиш, освен да стреляш и да яздиш през мъгливата гора? И, разбира се, да пиеш и да се озоваваш в затвора?
Без да отваря очи, той се усмихна.
— Предполагам, жените не се броят.
— Жените в никакъв случай не се броят.
— Така и предполагах. А мога да ръководя четири публични дома едновременно…
— Това не ми се вижда особено похвално качество.
— Не, не ти е ясно. С жените ще се оправя Ред, освен когато има някакъв тупаник. Искам да кажа, че мога да се занимавам със сметките. Когато застреляха счетоводителя на Ред… Не, нищо общо нямам! Та тогава тя ме помоли да прегледам книгите, защото банката заплашваше, че ще затвори заведението.