Крис бавно започна да се преоблича.
— Колко бях самонадеяна, колко бях наивна, че ще успея да превъзпитам един престъпник… Колко сигурна бях, че го обичам и че искам да споделя живота си с него! И колко прав е бил баща ми!
Тя приготви малкото вързопче с багажа си, облече отново костюма за езда и слезе да остави на администратора роклите на Ред. Той сега я гледаше със съвсем други очи. В тях нямаше нито интерес, нито възхищение. Тя вече беше обикновено момиче, подлъгано от мерзавец.
Крис не удостои с поглед насядалите по столовете госпожи, които изгаряха от нетърпение да обсъдят на висок глас случката край реката.
— Мис — рече някой зад нея, — това е за вас.
Крис се обърна и без да поглежда момчето, взе бележката, смачка я в шепата си и отново се качи горе. Тръшна се на леглото и дълго стоя, без да помръдне.
Наистина му дължеше посещението, за което я молеше. Все пак се чувстваше длъжна да се сбогува с него и да го увери, че ще направи всичко възможно баща й да го освободи.
Тя написа бележка на Ашър, че утре възнамерява да продължат обратно към къщи. После стисна зъби, изправи гръб и слезе да я остави при администратора. Още щом излезе на улицата, след нея тръгна тълпа любопитни, които открито се хилеха и подвикваха.
Нищо чудно, помисли си Крис. Усъмнят ли се веднъж в превъзходството на някого, когото са считали за идол хората се втурват да го стъпчат в калта.
— Мога ли да видя затворника? — попита тя помощник-шерифа, седнал зад бюрото.
— Разбира се, мис Далас — той откачи връзката с ключове от пирона на стената. — Много съжалявам за случилото се. Утре шерифът ще бъде тук и всичко ще се изясни. — Той въведе Крис в килията и каза на Тайнън: — Имаш посещение.
Той скочи на крака и трескаво се взря в очите й, но в следващия миг отново се обърна с гръб.
— Искал си да ме видиш — каза Крис с наведена глава.
— Видях каквото ми трябваше. Можеш да си вървиш.
Леденият му глас я вбеси още повече.
— Сигурно пак ще кажеш, че си невинен. Да не би случайно Рори да се е нахвърлил на някое детенце? Каква беше причината този път?
— Иди си, Крис — рече тихо Тайнън. — Не искам да се карам с теб.
— Защото нямам пистолет? О да, щях да забравя: каубоите не нападат жени. Как можа да го направиш Тайнън! Тези хора ми имаха доверие. Накарах ги да ме чувстват близка, успях да ги предразположа към теб! И те ти дадоха още една възможност! Приеха те като свой… Но как им отвърна ти? Показа се точно такъв какъвто си, такъв какъвто те познават, какъвто аз не исках да повярвам, че можеш да бъдеш.
Тайнън продължаваше да стои с гръб към нея. Беше опрял ръка на каменната стена и гледаше през прозореца.
— Погледни ме, като ти говоря! Знам, че нямаш разум. Поне се дръж прилично този последен път.
Той се завъртя сковано — беше съвършено непознат човек.
— Нито веднъж не съм те лъгал, Крис. Постоянно ти повтарях, че не съм за теб. Но ти изобщо не слушаше. Единственото, което те интересуваше, бе да докажеш на всички, че ме познаваш по-добре от тях. Хич и не помисли дали наистина ме познаваш толкова добре.
— Е, сега вече те познавам отлично — Крис тръгна към вратата. — Повече няма да те безпокоя. Дойдох само да ти кажа, че утре сутрин тръгваме. Въпреки всичко ще се погрижа баща ми да не ти създава проблеми.
Тя отвори вратата и извика помощник-шерифа.
В следващата секунда Тайнън се озова пред нея и й препречи пътя.
— Няма да тръгваш без мен. Заклех се на баща ти, че лично ще те заведа при него и така ще направя!
— Ама разбира се, каубоят винаги държи на думата си. Може ежедневно да убива по някого, затворът може да му е като бащин дом, но той винаги държи на думата си. Довиждане, Тайнън.
Той затисна вратата с ръка.
— Невъзможно е да тръгнеш утре. Невъзможно е да пътуваш с Прескот. Той няма представа, какво трябва да прави.
— Няма представа и как се стреля по невинни хора.
— Сейърс го е нападнал в гръб — намеси се помощник-шерифът.
— Знаех си аз, Тайнън никога не го хващат, когато е наистина виновен. Господине, бихте ли ми отворили?
Тайнън не пускаше вратата. Облегна се на нея и погледна в упор Крис.
— Разбери, не можеш да тръгнеш без мен. Трябва да ме…
— Мистър Тайнън, ако взема да ви чакам да излезете от поредния затвор, цял живот няма да ми стигне да се добера до къщи. Утре тръгвам. Вие ще си получите свободата и ще се отървете от мен. А някой ден, като обиколите американските затвори и се отбиете при баща ми, може да получите и десетте хиляди долара, за които така се потрудихте. Надявам се повече никога да не се видим с вас.