Крис влезе вътре и се озърна. Намираха се в просторно преддверие. Отдясно беше музикалния салон, а отляво — всекидневната. Облицованият с дъбова ламперия коридор водеше към трапезарията. На стълбите стоеше висок представителен мъж с тънки мустачки. Изражението му бе толкова дружелюбно, а усмивката тъй топла, че Крис едва се сдържа да не му разкаже всичко.
— Вие вероятно сте Даяна Ескридж. Най-после да се срещнем!
Крис протегна ръка.
— Позволете да ви представя моя съпруг — Уитман. Много сме ви задължени за гостоприемството, мистър Хамилтън.
Той им се усмихна сърдечно и ги поведе из къщата.
— За мен е истинско удоволствие. А и Юнити толкова се радва, че най-после ще има около кого да се суети. Но вие сигурно сте много уморени. Нека първо да ви покажа стаята. Обядът ще бъде след около час, а дотогава за съжаление ще трябва да ме извините — имам купища документи за оправяне. Вдругиден ще идва един клиент и трябва да съм готов с всичко. Чувствайте се като у дома си. Отзад има градина, надявам се, ще ви се хареса. Ето, това е вашата стая.
Те се озоваха в голяма светла стая с двойно легло, гардероб и еркерен прозорец с канапе в нишата — за радост на Крис. Ашър прочете мислите й, незабележимо й намигна, после каза:
— Много благодарим. Стаята е просто чудесна.
— Ако имате нужда от нещо, само викнете. Всички сме свои, не си губим времето с официалности. Юнити е почти винаги в кухнята, а аз най-често съм при масата за билярд и напитките. Това са ми развлеченията… Ще ви чакам в трапезарията в дванадесет и половина.
Когато той излезе, Ашър се отпусна тежко на леглото и погледна дяволито Крис.
— Толкова бракове не вървят заради скърцащите пружини.
— Изобщо не спомена за Лайънел… — веднага смени темата тя. — Дали е тук? Мислиш ли, че може вече да му е направил нещо?
— Искаш да кажеш дали не го е заровил в лехите с розите? Не прилича на такъв. Честно да си призная, не съм срещал човек, който така топло да приема бедните си роднини. Това се нарича „с отворени обятия“… Какво ще кажеш за една кратка дрямка?
— Ашър, надявам се, че скоро ще престанеш с тези намеци. Отивам да разгледам градината. Момчето сигурно си играе там.
Крис слезе долу и надникна в кухнята. Юнити я нямаше, но отвътре се носеше апетитна миризма и тя вдъхна дълбоко. Цяла вечност не беше яла като хората.
Градината бе наистина прекрасна, отрупана с цветя и пищна зеленина. Личеше си, че някой й отдава много време и любов и Крис предположи, че вероятно е Оуен Хамилтън. Тя седна на каменната пейка под високия бор, облегна глава на ствола му и притвори очи. Никога не бе изпитвала такава болезнена носталгия по родния дом. Когато майка й беше жива, и тяхната градина изглеждаше така, но сега всичко беше само бурени и трънаци. Според баща й в това няма нищо чудно, след като младата стопанка предпочита да кръстосва надлъж и шир Америка, а тия дето са тръгнали да оправят света, все не намират кога да се погрижат за собствения си дом.
— Нямаш право да седиш тук — прекъсна мислите й гневен детски глас. — Тази пейка е моя.
Крис отвори очи и се вгледа в момчето, войнствено сложило ръце на кръста. Приличаше малко на Оуен, но лицето му беше намръщено и злобно.
— Ти сигурно си Лайънел — усмихна му се тя. — Аз съм…
— Знам коя си. Бедната братовчедка, дето ще се хрантути от парите ми. Махай се оттук.
Крис не помръдна и продължи да го разглежда. Момчето бавно започна да почервенява от яд.
— Не ме ли чу? Махай се. Това са моята пейка, моята градина и моята къща. Ще извикам чичо да те изхвърли.
— Ами хайде! — Крис продължи да се усмихва.
— Трябва да ми се подчиниш!
— Защо?
— Защото всичко тук е мое и командвам аз.
— Знаеш ли, хайде да почнем отначало. Аз съм твоята братовчедка Даяна Ескридж. Приятно ми е да се запознаем.
Лайънел отстъпи пред протегнатата й ръка, наведе се, грабна шепа пръст и я запокити по Крис. Преди тя да успее да отвори уста, момчето вече бе изчезнало.
Крис се изправи и погледна навъсено роклята си, после се върна в къщата.
Юнити вдигна очи от тенджерата на огъня и поклати глава.
— Явно вече сте се запознали с Лайънел. Седнете тук, ей сегичка ще я почистим. Това дете ще ни съсипе живота…
— Не е моя работа, но все пак някой възпитава ли го?
— Като станете на моите години, ще разберете, че всяко дете е различно. Някои се стряскат от поглед, повечето се укротяват само ако видят пръчката, но като Лайънел втори няма. Той е непоправим. Повярвайте ми, чичо му пробва всичко.