Той се върна под палещото слънце, наведе се да вдигне косата и продължи борбата е бурените.
Крис безмълвно се отправи към къщата.
Четиринадесета глава
Крис влезе вътре и видя, че в този момент Оуен се качва на каретата. Лайънел атакуваше с ръждясала брадвичка някакво дръвче, а Юнити и очарователната Пилар простираха на двора.
Крис се изкъпа и се преоблече, като не преставаше да мисли за утрешното заминаване. Нямаше да спори повече с Тайнън. Може би в края на краищата наистина не е нейна работа какво прави Оуен с парите на племенника си, ако изобщо прави нещо нередно.
Докато се решеше пред огледалото тя се сети, че всъщност е сама в къщата и че сега е идеалният момент да надникне в кабинета на Оуен.
Качи се на горния етаж, отвори няколко врати и накрая го откри. Бюрото беше отрупано с папки, а в ъгъла имаше голям дървен шкаф с още документи и всевъзможни бумаги. Тя нямаше представа какво точно търси, но почна да рови в шкафа и да разлиства книжата. Тъкмо извади дебелата папка с надпис „Даяна Ескридж“ и в коридора се чуха гласове, единият от които беше на Оуен Хамилтън.
Крис огледа трескаво стаята. Имаше само един прозорец, който зееше отворен. Като се стараеше да не поглежда надолу, тя прекрачи перваза и пристъпи внимателно по корниза на фасадата. Издърпа полата си в мига, когато вратата на кабинета се отвори. Крис плътно притисна гръб към стената и затаи дъх.
— Пътуването беше повече от отвратително — рече отвътре непознат мъжки глас — Сигурен ли си, че разполагаш с цялата информация? Той ли е?
— Няма никакво съмнение. Като ти разкажа какво ми костваше, ще се увериш, че друг не може да бъде. Самюъл Дайсън е името, нали?
Крис леко приклекна, за да приближи глава до прозореца. Безпогрешната й интуиция й подсказваше, че ще последва нещо важно.
— Ами малкото копеленце? Подписа ли Лайънел?
— Чакай само да затворя тоя прозорец, че тук вече е пълно с народ и човек никога не знае къде кого ще свари.
Крис се долепи до стената, а Оуен хлопна прозореца и го затвори. Сега вече връщане назад нямаше. Отгоре бяха покривът и небето, а под краката й имаше три етажа.
Двамата мъже стояха в кабинета около час — най-дългия час в живота й. Крис долавяше смътно гласовете им, но думи не чуваше само шум от отваряне и затваряне на чекмеджета и шкафчета. Стоеше, без да смее да помръдне, като придържаше с ръце роклята си, за да не я развее вятърът пред стъклата.
Най-после двамата излязоха и Крис се впусна към прозореца, но той беше здраво залостен.
— Е, сега вече я наредихме… — изпъшка на глас и шумно въздъхна.
Какво оправдание би могла да измисли?
Завъртя се, за да се размърда, но кракът й се подхлъзна и тя сграбчи с две ръце корниза. Дланите й се ожулиха, а кръвта нахлу в главата й. Крис предпазливо се облегна назад и бавничко се изправи. Цялата трепереше, краката й бяха изтръпнали, но не смееше дори да диша. Остана така още известно време и изведнъж чу някакъв странен шум долу. Не се осмели да надникне, а просто продължи да стои замръзнала до стената в очакване на участта си. След малко в корниза опря някаква стълба. Или ще бъзе спасена или разкрита.
Облекчението й, когато видя да изниква главата на Тайнън, беше неимоверно.
— Как разбра, че съм тук? — попита развълнувано тя.
Той долепи пръст до устните си и й подаде ръка. После я обгърна през кръста, помогна й да стъпи върху стълбата и тръгна пръв надолу. Когато най-после Крис усети твърдата земя под краката си, тя го прегърна силно и прошепна:
— Толкова ме беше страх, Тайнън!
— Страшното ще почне, когато Хамилтън разбере за какво си дошла тук — подхвърли той, докато се откопчваше от ръцете й. — Хайде да се махаме, че ще ни видят.
Крис се обърна и мерна някаква сянка, която се скри зад ъгъла.
— Тай! — извика тя. — Там има някой!
— Това е Лайънел. Той ми каза къде си. Ела насам.
Крис пое след него по тясната пътечка между дърветата, която водеше към малка колиба. Тайнън отиде да скрие стълбата в шубраците и Крис забеляза, че по ризата му има кръв.
— Тай, ранен ли си?
— От тебе е — поясни той и обърна ръката й с дланта нагоре. — Влез да те измия и да ми разкажеш какво правеше на прозореца.
— Подслушвах — заяви тя. Колибата представляваше една-единствена стая с голямо двойно легло. — С Пилар тук ли живеете?
— Да — отговори той и поля ръката й с вода от канчето и в ъгъла.
— Отдавна ли я познаваш?
— От години.
— И й се доверяваш?
— От една черга сме. Не мърдай, искам да разгледам ръката ти.