Пилар стоеше загледана пред прозореца. Единствено дългата й черна коса, спускаща се на едри вълни чак до кръста, прикриваше стегнатото й закръглено тяло. Крис я погледна крадешком и си помисли, че Пилар притежава едва ли не всичко, което би желал един мъж.
— Аз съм тук заради парите, а ти — защото единият от двамата се е влюбил в теб — рече под носа си Крис, като се стараеше да потисне завистта и обидата.
Пилар мълчаливо продължи да се мие.
Когато най-накрая се почувстваха сити и чисти, те се заеха с роклите.
— Не е точно в мой стил — скептично заяви Крис, като вдигна едната.
Над талията дантелите бяха повече от плата.
— Няма какво да ме гледаш, никога не съм носила такова нещо. Твоята е прекалено дълга и предполагам на някои места ще трябва се постесни.
Крис въздъхна, защото Пилар беше съвършено права.
— Може би си тук, защото пасваш на роклята.
— Хайде, стига, давай да почваме.
— Само на бюста ще отнеме цели часове! — намуси се Крис.
Те шиха, докато слънцето се скри съвсем и през прозорците нахлу плътният здрач на гората. Облякоха се на лунната светлина. Нямаха свещ, нито гребен или бижута, но най-вече нямаха представа закъде се приготвят.
Когато дъбовата врата зейна, те бяха готови доколкото това беше възможно при затворническите условия. Крис не си даваше сметка, че трепери като лист, докато Пилар не промуши незабележимо ръката си в нейната.
Единият мъж изтика Крис навън, след това хвана и Пилар и те тръгнаха надолу по стълбите.
— Как разбираш накъде да яздиш? — провикна се Ашър, като правеше всичко възможно да не изостава в гонитбата с вятъра.
Тайнън изобщо не се обърна, а продължи бесния галоп на югоизток. Намали скоростта чак щом стигнаха някакво селище състоящо се от палатки, издигнати в педя лепкава кал, което в никакъв случай не би могло да се нарече „град“.
Той спря коня си пред няколко палатки, скупчени една до друга, на най-голямата от които пишеше просто „Жени“. Отпред двама мъже се въргаляха в калта — явно тренираха за състезание по борба. Конят на Ашър отскочи уплашено, когато те се търкулнаха към него. Докато Прескот го усмиряваше, Тайнън се шмугна вътре. Ашър побърза да го последва.
Първият човек, когото видя, щом влезе, бе Тайнън, облакътен на бара, сякаш не е мърдал оттам цял живот. Тук-таме по масите бяха насядали мъже и играеха комар. Тай наблюдаваше един от тях, който веднага се набиваше в очи с бродираното със сърма елече, в което бяха затъкнати два пистолета с кокалени дръжки.
Ашър си поръча бира, но точно след първата глътка играта приключи и мъжът се втренчи в Тайнън.
— Мислех, че си в затвора по една или друга причина.
— Излязох по същата причина. Идвам да ми върнеш услугата.
Мъжът кимна, после се доближи до бара и поръча две уискита. След това сниши глас:
— Какво искаш?
— Информация.
— Скъпичко е.
— Вече съм си платил. Познато ли ти е името Бейнард Дайсън?
Мъжът се задави и почна да кашля, после погледна Тайнън.
— Стой настрана от него. Лош човек е той, много лош.
— Взел е нещо мое и възнамерявам да си го прибера обратно. Къде мога да намеря този Дайсън?
— Тури му пепел. Каквото и да ти е задигнал, не си струва да му излизаш насреща.
Тайнън помълча малко, отпи от уискито и попита:
— Ще ми отговориш ли или ще се правиш на бавачка?
— Тайнън, много се радвам, че те познавам. Ще ти пращам цветя на гроба, обещавам. Но за Дайсън знам съвсем малко, и то само от слухове. Земите му са някъде на север. Наблизо има град, наречен Сикуона, там трябва да са чували повече. Поразпитай и по пътя, но рискуваш да ти отвърнат с куршум в главата, най-вероятно в тила. Тоя тип не обича да е в устата на хората. Не търпи някой да се бърка в живота му — той гаврътна чашата. — Какво ти е отнел?
— Дъщерята на Дел Матисън.
Другият подсвирна.
— Матисън срещу Дайсън! Война на войните. Пази си кожата, Тайнън. Дайсън е пуснал пипала навсякъде, има си хора готови да убият всеки, изпречил се на пътя му. По-добре кажи на Матисън сам да организира търсенето на дъщеря си.
— Той вече ме е наел. Благодаря ти, Франк. Считай, че повече не ми дължиш нищо.
При тези думи Тайнън се обърна и излезе навън. Прескот изля в устата си последната глътка бира и го последва.
Тайнън го чакаше отпред и каза, без да поглежда към него:
— Чу Франк и сега е моментът да се откажеш. Дори да оцелееш, вече никога няма да си съшият.
— И да загубя дъщерята на Дел Матисън — попита Ашър, миг преди един куршум да изсвисти край главата на спътника му.
Тайнън се хвърли на земята, събаряйки с ръка и Прескот. Той обаче се оказа неподготвен и лицето му се захлупи в калта. Изправи се на колене, като се бършеше и ругаеше, но в този миг покрай тях свирна втори куршум и той отново легна по очи. От палатката се разнесоха викове и тропот.