— Лестър Чанри — рече Тайнън и се обърна да погледне мъжа.
Той беше мършав и върлинест с дълга до раменете рижава коса. Веждите и миглите му бяха толкова светли, че изобщо не се виждаха върху обсипаното с лунички лице. Ризата му беше яркочервена и на гърдите му висеше наниз от едри индиански мъниста, а в косата му бяха вплетени сребристи конци.
— Лестър, радвам се да те видя. Всъщност точно за теб говорех преди малко.
— Обзалагам се, че си разправял как надупчи брат ми.
— Но това беше нещастен случай.
Лестър притисна Тайнън до стената.
— Ти го уби и сега ще си платиш.
— Не бях аз и ти го знаеш.
— Шерифът и бездруго те търсеше и като нищо си стрелял по брат ми. Тъй или иначе, сега ти ще платиш за него. Готов ли си да умреш?
— Само ако обещаеш, че ще ме погребеш в новия ми костюм.
Чак сега Лестър огледа бляскавата премяна. Тайнън следеше внимателно изражението му.
— Откъде си забърсал тия парцали? — попита Лестър със страхопочитание.
— Един човек плати с живота си за тях. Ще ми обещаеш, нали?
— Ами… Защо не ми ги продадеш? Падам си по такива хубосии.
— Да ти ги продам? Че за какъв дявол са му на мъртвец пари? Какво ще кажеш да се спазарим? Аз ще ти ги подаря, а ти ще ме пуснеш.
Лестър го блъсна отново до стената.
— Ще ти светя маслото и ще си ти взема.
— Кръвта ми е ужасна. Само лекичко да се порежа докато се бръсна и такава кръв руква… Костюмът ще стане целият на лекета и изобщо няма да може да се облече, освен това още нищо не знаеш за коня.
— Кон ли? Какъв кон? Ако ме лъжеш Тайнън, ще ти…
— Лестър, аз се боря за живота си. Ако не ме убиеш, ще ти подаря този бял костюм и един бял кон с бяло седло.
— Бяло седло? — ахна Лестър. — Не съм виждал бяло седло. Тайнън, ако се опитваш да ме…
— Само мръдни тоя патлак и ще те заведа при коня, дори ще ти подпиша разписка. Всичко ще е съвсем законно. Ако пък решиш да ме застреляш, ще получиш някакъв си наквасен с кръв парцал, знаеш как подгизва кожата и после как се спича. И никога няма да пипнеш коня. Ще го намери някое хлапе и ще препуска върху единственото бяло седло в целия свят. Казах ли ти за малките сребърни парички по оглавника?
Няколко минути Лестър обмисля думите на Тайнън, а той разпери ръка, за да размърда пищните ресни.
— Добре, приемам, но само да ме изиграеш, ще те…
— Да изиграя един Чанри? Лестър, ако бях такъв глупак, отдавна да съм на оня свят. Хайде, да тръгваме — той въздъхна тежко. — И без това ще ми е толкова трудно да се простя с този прекрасен костюм.
Докато слизаше по стълбите. Крис всячески се стараеше да повдигне роклята, за да прикрие малко повече от бюста си, но уви, шивачът явно бе целял точно обратното. Тя хвърли поглед на Пилар. Беше дори по-разголена, отколкото Крис смяташе за възможно.
На първия етаж мъжете внезапно се оттеглиха и двете жени се озоваха в просторна стая с масивни мебели тапицирани с коприна. Обзаведена беше само с няколко стола и масичка до стената, но обстановката изглеждаше пищна.
Вляво имаше врата и Крис веднага се втурна към нея. Беше заключена. Тя посегна към прозореца и в този миг зад гърба й се разнесе глас:
— Уверявам ви, мис Ескридж, всички изходи са затворени.
— Вие! — Тя рязко се завъртя.
— Мислех, че вече сте се сетили — каза Бейнард Дайсън. — След онова преследване из къщата и после в гората, още от самото начало трябва да сте знаели, че отвличането е мое дело.
— Но аз следях Оуен. Не вас — прошепна едва чуто Крис.
— Как бих могъл да съм сигурен в това? Ще ми правите ли компания на вечеря?
Без да иска, Крис отстъпи уплашено назад.
— С удоволствие. И двете сме толкова гладни — намеси се Пилар и прегърна Крис, а другата си ръка промуши под лакътя на Дайсън.
Крис остави на нея да поддържа разговора, за да спечели време и да възвърне самообладанието си, а Дайсън ги поведе към трапезарията.
Тя си даде сметка, че трябва да потисне инстинктивната си неприязън към този човек, иначе не би могла да постигне нищо и нямаше да разбере връзката му с Хамилтън и Лайънел. Когато Дайсън й предложи стол, тя вече бе външно спокойна.
Тримата се настаниха — Дайсън в единия край на дългата маса, Крис — в другия, а Пилар по средата. След като вечерята бе сервирана, страховитият мъж погледна Крис и попита:
— Какво беше всичко това у Хамилтън? Какво се опитвахте да научите?
Крис не бързаше да отговори. Преди всичко трябваше да подразбере какво знае той. В никакъв случай не биваше да се издава.
— Баща ми… — тя поднесе вилицата към устата си и бавно задъвка.
— Да, знам, че баща ви се е самоубил, но пък нека не забравяме, че съпругът ви има пръст в тая работа.