Така, значи Дайсън я мисли за Даяна Ескридж.
— Ние с Уит… — тя наведе глава и успя да изцеди само една сълза. — Аз го обичам истински, но баща ми… — Погледна Дайсън през мокрите си мигли и забеляза, че той я наблюдава с нескрито раздразнение, а устните му, се бяха свили презрително.
„Добре, нека ме мисли за кротка и боязлива душица.“
Пилар я стрелна с няколко смаяни погледа, после заби нос в чинията си.
— Какво искахте да откриете у Хамилтън? — настояваше Дайсън.
— Братовчед ми Лайънел беше в опасност. Исках само да помогна… Защо сме отвлечени? Какво ще правите с нас? Аз просто се опитвах да помогна на Лайънел. А Пилар няма нищо общо с това.
Дайсън започна да се храни.
— Чувствайте се като мои гости. За съжаление не мога да ви пусна на свобода, но докато сте тук ще имате абсолютно всичко, от което се нуждаете.
— Но защо сме тук?
Дайсън я изгледа продължително, без да отговори.
— Ще дойдат да ни търсят — наруши тишината Пилар.
— Да не би да искаш да кажеш, че оня твоят ще пристигне тук и ще ме нападне с някоя лопата?
Крис понечи да каже нещо, но се спря навреме и промърмори:
— Все някой ще тръгне да ни търси.
Дайсън остави вилицата и се облегна назад.
— Над сто мои хора охраняват пътищата оттук до имението на Хамилтън. Издал съм заповед да се стреля на месо по всеки, който спомене нещо за вас или за мен. Уверявам ви, никой няма да стигне до тази къща.
— Значи искате откуп? — изпусна се Крис.
— Че кой ще ми даде откуп за вас двете? — подхвърли той, сякаш отговорът живо го интересуваше.
— Пари — никой — обади се тихо Пилар, — но може би ще се намери човек, готов да заплати с живота си. Ще ни открият, където и да сме.
Дайсън безцеремонно разходи очи по тялото на Пилар и след малко заяви:
— Може и така да е. Имаме време, ще видим. Нали? Сега се опасявам, че не мога да ви отделя повече време. Ще ви заведат отново горе и там ще чакате.
— Какво ще чакаме?
— Да реша съдбата ви.
Дайсън се изправи и излезе. Крис бързо загъна няколко парчета месо в една салфетка и ги мушна в джоба си. В следващата секунда на прага се появиха двамата мъже и ги поведоха обратно по стълбите.
— Е, какво научихме, освен това, че ако го ядосаме, се прощаваме с вечерята? — попита Пилар, щом останаха сами в стаята си. — Мислиш ли, че наистина е пратил сто души да пазят пътищата или само си приказва?
Крис гледаше през прозореца и се опитваше да прецени колко ли би могло да бъде разстоянието до земята.
— Мисля, че този човек е способен на всичко. Ох, защо сме тук! — извика отчаяно. — Не знае кой е баща ми, значи не се надява на откуп. По едно време ми хрумна, че иска една от двете ни, затуй сме с тези рокли, но като че ли и това не представлява интерес за него. Какво би могло да бъде?
— Знаеш ли нещо, което той да не знае, но би желал да научи?
— Естествено — сопна се Крис. — Решил е, че знам къде е златото на инките. Ако е искал да научи нещо, тогава защо не ни попита?
— Но той май се вълнуваше само дали според нас Тайнън е по петите ни — рече замислено Пилар. — Да не би пък да иска да се добере до Тайнън?
Крис стисна зъби и отново впери поглед навън.
— Досега единствените хора, които са се интересували от Тайнън, са представителите на закона. Съмнявам се, че Дайсън възнамерява да го арестува заради някоя от простъпките му през тази седмица.
— Ти наистина си му много ядосана. Какво толкова ти е направил?
— Подигра се с мен, нищо повече — Крис седна на леглото. — Смятам, че ако Дайсън искаше да устрои клопка на Тайнън, щеше да измисли някой много по-лесен начин. Щеше например да го покани на пикник, където той щеше да се прояви още преди да е минал и един час. Струва ми се, че Дайсън знае кой е баща ми и ние сме тук именно за откуп. И тогава стоте стрелци си идват на мястото, защото Дайсън не би искал никой да го възпрепятства.
— Но все пак това не обяснява моето участие.
— Така си е. Пилар, дали ако завържем тия чаршафи един за друг, ще стигнат до земята?
— Да не си полудяла! — Тя се приближи до прозореца. Не ги ли виждаш онези с пушките? Да не си мислиш, че те ще ти махат с ръка, докато се спускаш по чаршафите?
— Не и ако е през нощта.
— Крис — започна кротко Пилар, — нека изчакаме баща ти да плати парите и тогава ще бъдем свободни.
— Ти се надяваш, че Дайсън ще ни освободи, за да го обвиним после в отвличане?… Не, той няма да допусне това. Ще си получи парите, но няма да рискува да го издадем — тя спря и се втренчи в Пилар. — В момента, в който получи откупа от баща ми, ще ни убие. Дотогава ще ни държи живи, в случай че баща ми поиска някакво доказателство, че сме здрави и читави.