Два часа по-късно цялата смет беше струпана на огромна купчина до ръба на скалата. Крис реши да изчака да съмне съвсем, за да разгледа по-добре дали все пак няма нещо ценно, макар по всичко да изглеждаше, че в камарата има само зле ощавена кожа и мухлясал хляб, нападнат от пълчища мравки.
В дъното на единствената стая откри малко дървено сандъче. Изнесе го навън и приклекна да го изследва. Беше с голяма ключалка, но както всичко друго и тя бе ръждясала. След като почовърка минута-две. Крис успя да я отвори. Вътре имаше свитък от няколко банкноти, обвити в паяжини, отломка от скала, която наподобяваше самородно злато и най-отдолу — снимка на красива млада жена. Крис почисти мухъла в единия ъгъл и я вдигна на светлината. Жената беше усмихната, щастлива на вид и преливаща от енергия. Крис прибра снимката в джоба си и затвори сандъчето.
— Нещо интересно? — обади се Тайнън зад гърба й.
— Защо не спиш? — попита на свой ред тя. — Цяла нощ си бодърствал.
— Нищо ми няма. Ти какво правиш? Не съм виждал човек, който така да умира да бърника из чуждите вещи.
— Не бърникам, а чистя.
Той седна до нея и на лицето му се появи влудяваща усмивчица.
— Чистиш, да, но първо напъваш ключалките — Тайнън кимна към сандъчето. — Откри ли нещо интересно?
— Само десет кила злато — подхвърли небрежно тя и му показа буцата. — Ето защо твоят приятел не ще да мръдне оттук.
Тай я пое в ръка, облегна се на лакът и я огледа от всички страни.
— Толкова му разбира на него главата. Нищо чудно да си въобразява, че е злато. Колко години копае вече от другата страна на скалите… Започна, когато бях съвсем малък.
— А щом няма злато, защо не се махне оттук? Защо живее по този начин?
— Той си вярва, че един ден ще напипа жилата, а пък живее така, защото си мисли, че след време цената на тази дупка ще се качи.
— Както и бебетата трябва да се изчакат да пораснат, за да бъдат продадени по-изгодно.
Тайнън лежеше все едно, че не я е чул, само проследи с поглед една птица в небето.
— Защо живее на толкова отдалечено място? — продължи Крис. — Все пак трябва да има някакви пари. Само от кражба ли се препитава?
— По-рано да — рече след известна пауза Тайнън. — Но сега аз му пращам пари, когато мога.
— Ти? Защо? След като той се е държал така с теб и след като толкова го мразиш?
— Никога не съм имал баща, а по едно време този мизерник беше единственото човешко същество край мен. Освен това не ми се ще други деца да споделят моята съдба.
— Чудя се кое ли го е направило такъв? Сигурно са му се случили ужасни неща, положително е преживял някоя нещастна любов.
Тайнън я погледна като да беше си изгубила ума.
— Как ти хрумна, че този негодник е способен да обича?
— Намерих снимката на жената, която е обичал.
— Дай да я видя — Крис му я подаде и той дълго се взира в усмихнатата жена. — Каза, че я е изгорил и аз му повярвах.
— Ти си я виждал?
— Тази снимка беше най-голямото ми съкровище.
— Коя е тази жена? — колебливо попита Крис.
— Той твърди, че е майка ми.
— Майка ти? Но, Тай, по тази снимка можеш да откриеш коя е тя, кой си ти самият!
— Аз знам кой съм — отсече той.
Крис отново се вгледа в снимката.
— Как е името й?
— Нямам представа.
— Но не си ли питал?
— Кого бих могъл да попитам? Старият каза, че единствената дума която произнесла, била „Тайнън“.
— Ти показвал ли си тази снимка на Ред и на… другите?
— Разбира се, но никой не я позна. Всички въздишаха колко е романтично и трогателно, просълзяваха се, дори я сложиха в рамка, но после дъртакът я открадна.
Крис обърна фотографията и възкликна:
— Но тук пише нещо… Не мога да го разчета.
— С-А. Останалото е изтрито. Дълго време си мислех, че майка ми се е наричала Сара.
— Като малък сигурно постоянно си се взирал в тази снимка…
Тайнън не отвърна, излегна се на тревата и зарея поглед в небето.
— В затвора най-много ми липсваха облаците. Виждаш ги, но през решетка. Дрънченето на веригите също е отвратително.
Крис не го чуваше, защото мисълта за жената от снимката не й даваше мира.
— Старият как се е докопал до тази фотография? Може би жената е имала у себе си и други вещи.
— Продал е абсолютно всичко, дори дрехите й и бельото. Вероятно е хвърлил трупа й от някоя скала наблизо. А може и да е още някъде тук.
— Тайнън! Тази жена е била твоя майка и е умряла при раждането ти.
Той седна, но продължи да гледа в безкрайността.
— Умряла е от три куршума в гърба.
— Но как? Кой би стрелял по бременна жена?
— Ще се намери ли нещо за ядене или да ида на лов?
— Няма ли да ми отговориш? Сещаш ли се защо някой би искал да я убие?