Лъконосецът продължаваше да го гледа.
— Когато прогониха унмерите от Лосото, а някои натикаха в гетата им, си помислих, че това е краят — продължи войникът. — Хаурстафското надмощие над унмерите бе равно на унмерското над нас. — Отново отпи от манерката. — Не очаквах войната да се проточи. — Поклати глава. — Но сега вече е очевидно, че негодниците нарочно са протакали нещата, бягали са и са се крили. Печелили са време за подлите си планове. Достатъчно време, за да могат да призоват това… нещо.
— Войната още не е свършила.
Войникът го погледна намръщено.
— Ако това, което дочухме, е вярно, трябва вече да е приключила. Защото унмерите имат на своя страна божество.
— Богиня — уточни лъконосецът. — А боговете могат да бъдат повалени — също като хората.
Войникът се закашля и поклати глава.
— Знаеш ли колко много самароли имаше Марквета? Но нищо не постигнаха. Чул ли си какво стана там? Знаеш ли какво язди тази твоя богиня?
— Ентропично чудовище.
— Какво? — Войникът сбърчи вежди. — Не бих го нарекъл така. — Веждите му потрепваха, докато разглеждаше изправения мъж. — Ей, човече, ти така и не каза откъде си. Опитвам се да позная по говора ти. Чувал съм го някъде и преди, но…
Млъкна, защото внезапно над воя на вятъра се появи нов звук. Двамата извърнаха глави на северозапад. Отначало звукът бе слаб, като екот на вятър в пуста пещера или сред щръкнали скали — далечно равномерно туптене, като че ли някой удря земята с огромна пръчка. Скоро към него се присъедини нов звук, по-висок и тънък — сякаш вятърът се бе усилил.
Войникът допи рома, изтупа прахоляка от ръцете си и се изправи малко неуверено. В другия край на двора се мяркаха силуетите на неговите другари — сновяха напред-назад.
— Е, това ще да е — каза войникът.
Лъконосецът кимна.
— Да. Това същество може да подчинява ентропията на волята си. Бурята е неговият глас. Хората, които избива, стават неговите зъби. И когато ги оголва, ще е за да вселява ужас в сърцата ви. Не му позволявай, инак чудовището, което язди, ще те докосне. И така ще те обрече на цяла вечност невъобразими ужаси.
— Нямам намерение да се ръкостискам с тази гадост. Затова си имаме топове и далекобойни оръдия.
— Топовете и оръдията не могат да му сторят нищо.
— Ами много жалко — изсумтя войникът. — Защото освен тях друго нямаме.
— Ако питаш мен — каза лъконосецът, — най-умното е да си плюеш на петите и да избягаш.
Войникът изсумтя отново. Загреба нова шепа пясък и разтвори пръсти, наблюдаваше как блещукащият прах се сипе надолу.
— Не ми плащат, за да бягам — рече той. — А и тази пустиня ми омръзна. Ще ми се най-сетне да се случи нещо. Ти какво смяташ?
Лъконосецът се извърна, сякаш се готвеше да отговори, ала вниманието му бе приковано към далечното трополене. Бум. Бум. Бум. Изглежда, бавно се усилваше. Също и придружаващото го пищене. Сега вече по-скоро приличаше на какофония от викове и писъци.
— Какво е това? — попита войникът.
С бързо и ловко движение лъконосецът свали от рамото си оръжието и вдигна капака на колчана. Откъм черния цилиндър долетя остър пукот и въздухът наоколо се завихри и се стрелна към отвора, повличайки със себе си пясък и прахоляк.
Войникът погледна втренчено колчана, после вдигна очи към непознатия.
— Най-сетне се сетих къде съм чувал такъв говор.
Лъконосецът избра една стрела от колчана. На мястото на острието имаше метална капачка.
— Ти какъв си? — попита го войникът. — Саботьор?
— Трябва да направим нещо за тази буря — отвърна лъконосецът, бръкна под наметалото си и извади предмет с размер на пестник. Приличаше на колба от кехлибарено стъкло, в която бе натъпкан миниатюрен механизъм. Сред зъбчатите колела и жичките се виждаше стъкленица с течност. Той затвори капака на колчана и въздухът над него се успокои.
Лъконосецът допря колбата до върха на стрелата и я завинти. След като се увери, че е здраво закрепена, постави стрелата на тетивата и вдигна лъка към небето. Тетивата иззвънтя и стрелата литна право в небесата.
Само миг по-късно облаците над тях засияха от взрива на причудливия механизъм. Малко след това долетя приглушен тътнеж.
— Ако ви е останал барут — каза мъжът, — погрижете се да го покриете.
Още докато произнасяше тези думи от небето заваляха първите едри капки.
Войникът осъзна, че е бил свидетел на унмерска магия. Говорът на лъконосеца бе като този на мъжете и жените, които го бяха притежавали.
Небето се разцепи от светкавици, последвани от нови гръмовни тътнежи. И внезапно дъждът се усили — превърна се в потоп. Дрехите на двамата подгизнаха, пясъкът под краката им стана на мътна кал, водата плющеше по глинената стена.