— Не се тревожете. Той много скоро ще се свести.
— Наистина ли? Нямам много опит със сбиванията и не знам какъв е ефектът от удара с юмрук. Моите племенници обаче са много запалени по юмручния бой. — Олимпия му хвърли изпитателен поглед. — И вие изглеждате доста опитен в него. Да не би да сте учили в някоя от лондонските академии?
— Не.
— Помислих си, че може и да сте. Е, няма значение. — Тя отново погледна надолу към Дрейкът. — Той наистина започваше да става досаден. Надявам се, че си е извлякъл поука от днешния случай. Ако и в бъдеще продължава да се държи така, няма да му позволявам да се възползва от моята библиотека.
Чилхърст я изгледа така, като че ли умът й не беше съвсем наред.
— Мис Уингфийлд, позволете ми да отбележа, че не бива да му позволявате повече да прекрачва прага на дома ви. Или поне трябва да му поставите някакви условия. Жена на вашите години би трябвало да знае повече за мъжете и не би трябвало да ги приема съвсем сама в библиотеката си.
— Да не ставаме смешни. Аз съм на двайсет и пет години, сър. Едва ли има защо да се страхувам от посетителите мъже. Имам богат житейски опит и не е лесно да ме победят.
— Така ли стоят нещата, мис Уингфийлд?
— Разбира се. Предполагам, че бедният мистър Дрейкът просто е бил завладян от вълнение, което често придружава искрения интерес към древните легенди. Всичките тези изгубени съкровища имат много странен и възбуждащ ефект върху сетивата на някои хора.
Чилхърст се втренчи в нея.
— Имат ли те възбуждащ ефект и върху вашите сетива, мис Уингфийлд?
— Да, наистина — Олимпия спря за миг, защото осъзна, че Дрейкът се е размърдал. — Погледнете, той отвори очи Предполагате ли, че ще има главоболие заради вашия удар?
— Ако имаме късмет, да, ще има главоболие — прошепна Чилхърст.
— По дяволите — заекна Дрейкът. — Какво се случи? — Той погледна с празен поглед нагоре към Чилхърст. После очите му се разшириха от изненада.
— Кой, по дяволите, сте вие, сър?
Чилхърст погледна надолу към него.
— Приятел на семейството.
— И защо ме нападнахте? — попита Дрейкът. Той неуверено разтърка брадичката си. — Ще уведомя властите за това, за Бога.
— Нищо такова няма да направите, мистър Дрейкът — каза Олимпия. — Вашето поведение беше повече от скандално, което, без съмнение, и вие самият съзнавате. Сигурна съм, че ще пожелаете незабавно да напуснете дома ми.
— Ще трябва първо да ви се извини, мис Уингфийлд — меко възрази Чилхърст.
Олимпия изненадано го погледна.
— Трябва ли?
— Да.
— Проклятие! Нищо лошо не съм направил — каза Дрейкът, а в гласа му се криеше мъка. — Просто се опитвах да помогна на мис Уингфийлд да слезе по стълбата. И ето благодарностите, които получих.
Чилхърст сграбчи Дрейкът за шалчето и грубо го изправи на крака.
— Ще се извините — каза той хладнокръвно — и след това ще си тръгнете.
Дрейкът премигна няколко пъти. Очите му срещнаха неумолимия поглед на Чилхърст и неловко се плъзнаха встрани.
— Да, разбира се. Всичко стана по погрешка. Ужасно съжалявам.
Чилхърст го пусна без никакво предупреждение. Дрейкът залитна, а после побърза да отстъпи назад, където ръцете на Чилхърст нямаше да могат да го достигнат. Обърна се към Олимпия, а изражението на лицето му изразяваше силно неудобство.
— Съжалявам за недоразумението, което възникна между нас, мис Уингфийлд — каза Дрейкът сковано. — Не исках да ви обидя.
— Разбира се, че не сте искали.
Олимпия не можеше да не забележи, че застанал до Чилхърст, Дрейкът изглежда съвсем дребен и безобиден. Трудно й беше да повярва, че за няколко минути е била истински разтревожена от неговото поведение.
— Мисля, че и за двама ни ще е по-добре да забравим за случилото се. Да се престорим, че нищо не е станало.
Дрейкът хвърли кос поглед на Чилхърст.
— Както искате. — Той изпъна сакото си и оправи вратовръзката си. — Сега, ако ме извините, трябва да тръгвам. Няма нужда да викате икономката си. И сам ще намеря вратата.
Когато Дрейкът излезе бързо през вратата, в библиотеката настана тишина. Олимпия погледна Чилхърст. Той, на свой ред, също я изучаваше с непроницаемо изражение на лицето. Никой от двамата не проговори, докато не чуха външната врата да се хлопва след Дрейкът. Олимпия се усмихна.
— Благодаря ви, че ме спасихте, мистър Чилхърст. Много галантна постъпка, наистина. Никога преди не са ме спасявали. Наистина, доста необикновено преживяване.
Чилхърст наклони глава с присмехулна учтивост.
— Това беше нищо, мис Уингфийлд. Радвам се, че ви бях полезен.