Джеърд въздъхна.
— Никого няма да гоня от тази къща, Робърт. Сега ще се грижа и за теб, и за братята ти, и за леля ти. Можете да бъдете напълно сигурни, че ще изпълня задълженията си спрямо вас. Ако имам късмет, в бъдеще ще се справям по-добре, отколкото се справих снощи.
Робърт се намръщи.
— Това, което се случи снощи, сър, беше по моя вина.
— Мисля, че и двамата сме виновни. Трябваше да те държа под око. Трябваше да се досетя, че ще се поддадеш на изкушението да се разходиш сам по Тъмната алея.
Робърт изглеждаше доста объркан.
— И защо мислите, че е трябвало да се досетите, сър?
— Защото и аз съм бил дете.
Робърт втренчи в него разширените си от изненада очи.
— Да, знам. Трудно ти е да го повярваш. — Джеърд свали ръцете си от масата и седна на стола. — Мисля, че вече говорихме достатъчно по този въпрос. Нека да сменим темата.
Робърт се колебаеше.
— Сър, ако нямате нищо против, искам да знам как точно ще ме накажете за провинението.
— Казах, че въпросът е приключен, Робърт. Виждам, че съвестта вече те измъчва, и мисля, че това е достатъчно.
— Наистина ли?
— Разбира се. Това е признак за твоето бързо възмъжаване. — Джеърд се усмихна. — Аз съм доволен от теб, Робърт. Да види как учениците му порастват и се превръщат в мъже с чувство за чест е най-добрата награда за един учител.
Това, което казваше, беше самата истина, помисли си Джеърд доста изненадан. В работата на учителя имаше нещо особено вълнуващо. Наградата също беше голяма. Човек може да си избере и много по-лоша професия от тази, помисли си той. Образно казано, докато възпитава и обучава младежта, човек изгражда бъдещето.
Робърт се изправи гордо.
— Да, сър. Ще положа всички усилия да не се проваля отново. Ще продължавате ли да бъдете наш учител въпреки че сега сте женен за леля Олимпия?
— Да. Тази работа ми доставя огромно удоволствие. Но сега възниква един друг въпрос, който изисква цялото ми внимание. Робърт, искам да си помислиш и да ми разкажеш всичко, което си спомняш. Трябва да знам какво точно се случи снощи. Например за какво си говореха разбойниците, докато ти беше при тях.
— Да, сър. Но вие казахте, че въпросът е приключен.
— Дотолкова, доколкото засяга твоята вина и твоето наказание, да — каза Джеърд. — Но има още една-две подробности, които искам да обсъдим.
— Какви подробности, сър?
— Трябва да открия кой е поръчал на разбойниците да е отвлекат.
Очите на Робърт станаха кръгли.
— Ще го намерите ли, сър?
— С твоята помощ, Робърт.
— Ще направя каквото мога. — Робърт замислено смръщи чело. — Но не знам дали ще успея да ви помогна. Единственото, което казаха за човека, който ги е наел, беше, че той е човек на бизнеса като вас, сър.
— Предполагам, че сте чули клюката за любовника на Деметриа. — Лейди Албридж погледна многозначително Олимпия и й подаде чашата с чай. — Говореше се, че лорд Чилхърст намерил годеницата си в най-компрометиращото положение. И развалил годежа си с нея. Клюката никога не се потвърди, разбира се. Нито един от замесените не искаше да говори за това.
Олимпия беше ядосана. Смръщи вежди, за да покаже неодобрението си.
— Аз сериозно се съмнявам в достоверността на клюките и не желая да ги обсъждаме, мадам.
Никак не й беше забавно. Беше приела поканата за чай на лейди Албридж само защото нямаше начин как да й откаже учтиво. След като беше прекарала цели два часа в библиотеката на семейство Албридж, тя се чувстваше задължена да приеме любезната покана за чай, въпреки че не беше открила в библиотеката нищо, което да е от значение за изследването й. За нещастие, сега щеше да й се наложи да научи, че лейди Албридж се интересуваше извънредно от клюките, които успееше да дочуе.
— Вие сте напълно права, лейди Чилхърст. Аз също се съмнявам, че в клюките има истина.
Самодоволното изражение на лейди Албридж противоречеше на казаното и ясно показваше, че тя вярва на всяка дума, която й е прошепната на ухо.
— Отлично. Може би трябва да сменим темата.
Олимпия се опита да демонстрира досадата си от повдигнатия въпрос. Лейди Албридж я погледна доста озадачено.
— Но, разбира се, мадам. Не исках да ви обидя. Трябваше да се досетите, че поведението на вашето семейство в случая е било безупречно и че аз критикувам поведението на лейди Бюмон.
— Бих предпочела да не обсъждаме и този въпрос.
— Какво говорехте за лейди Бюмон?
Въпросът беше зададен от самия лорд Албридж, който беше влязъл във всекидневната. Беше останал в библиотеката след Олимпия, за да подреди картите и книгите, които тя беше използвала.