— Какво искате да кажете? — попита Хю.
Джеърд махна с ръка — жест, с който искаше да обхване цялата къща.
— Майка ми събираше доста хора тук. Обичаше да се забавлява и даваше много балове. Спомням си едно тържество, на което беше уредила дори водопад и езеро от шампанско в една от стаите.
— Господи! — прошепна Хю. — Водопад от шампанско!
Робърт любопитно наклони глава.
— Обзалагам се, че когато сте забогатели, вие сте откупи огърлицата.
Джеърд стисна зъби.
— Опитах се, но бях закъснял. Огърлицата отдавна беше станала на парчета под ръката на бижутера, който я беше купил. Той беше махнал камъните и беше украсил с тях много гривни, пръстени и други бижута. Много ръце носеха частиците злато, на които беше разделена тя. Невъзможно беше да открия всички камъни и да я сглобя отново.
— И така тя е била загубена завинаги — каза Хю и драматично въздъхна.
— Страхувам се, че да — отговори Джеърд.
Олимпия вдигна високо глава.
— Ти си взел единствено правилното решение, господарю мой. Трябва да бъдеш похвален за практичната си и разумна мисъл. Вярвам, че членовете на семейството тайно са се радвали на твоя успех.
Джеърд сви рамо в престорено скромен жест и огледа тъмната стая. Тежкият ключ, който беше използвал, за да отключи масивната врата, подрънкаше на връзката в ръката му.
— Сега това няма значение, нали? Всичко е приключило отдавна. А що се отнася до призраците и други подобни, съмнявам се, че тук ще откриете нещо по-интересно от прашни мебели и стари семейни портрети.
— Портрети! — Очите на Олимпия възбудено искряха. — Разбира се. Може би тук ще бъде и портретът на Клер Лайтборн. И дори на самия капитан Джек.
Джеърд огледа още един път стаята.
— Може би. Ще ги потърсиш по-късно, ако искаш. Вече стана време за вечеря.
И ръката му автоматично се пъхна в празния джоб. Олимпия трепна. Итън, Хю и Робърт гледаха празната ръка на Джеърд и не смееха да дишат. Устните на Джеърд се извиха в изпълнена с горчивина усмивка, докато пръстите му тършуваха в празния джоб. Той се обърна, без да каже дума, и тръгна към вратата.
— Хайде да тръгваме. Пропиляхме твърде много време да оглеждаме имението.
Момчетата неохотно го последваха. Олимпия хвърли последен замечтан поглед наоколо и последва останалите. Утеши се с мисълта, че ще може да изследва стаята по-пълно след известно време.
Джеърд съедини върховете на пръстите си и удостои новия си иконом с преценяващ поглед. Той самият го бе наел, след като каза на Феликс да не се тревожи с тази специална задача. Феликс беше доста изненадан от решението на Джеърд сам да интервюира кандидатите.
— Не ми казвай, че с радост ще се заемеш със задачата да си наемеш иконом, Чилхърст.
— Страхувам се, че ще трябва лично да се заема с проблема — беше казал Джеърд. — Работата изисква специални способности, както знаеш.
Феликс го беше погледнал недоумяващо.
— И защо да е така?
Джеърд се беше засмял на объркването на приятеля си.
— Защото на този човек ще се наложи да работи със сегашната ми икономка, която е доста необикновена жена.
— Казах ти да ме оставиш да я сменя с по-обучена икономка — беше измърморил Феликс.
— Не мога да направя това. Моята съпруга не иска да чуе за подобно нещо. Тя е твърде привързана към нея.
Феликс беше погледнал още по-озадачено.
— Позволяваш на съпругата си да се меси в домакинските работи?
Джеърд беше разперил присмехулно ръце, с което беше дал да се разбере, че е необходимо да се примирява със съдбата на женен човек.
— Нека кажем, че с удоволствие изпълнявам прищевките на съпругата си.
Феликс се беше засмял високо.
— Започвам да вярвам, когато ми говориш, че си се превърнал в човек, който е подвластен на силните страсти, Чилхърст. Не приличаш на себе си, приятелю. Може би трябва да те прегледа лекар.
— Така ли мислиш?
Феликс отново се беше засмял.
— Да, но не те съветвам да ходиш при лекаря, който преглежда семейство Бюмон. По всичко изглежда, че този нещастник няма да успее да излекува Бюмон от болестта му.
Споменът за този съвет на Феликс накара Джеърд да се усмихне, докато изучаваше лицето на мистър Грейвз от „Боу стрийт“. Мъжът беше висок, с приведени рамене и ужасно слаб. Джеърд се беше спрял на него, след като беше интервюирал няколко кандидата от „Боу стрийт“, защото очите му излъчваха интелигентност.
— Е, разбрахте ли какви са задълженията ви в това домакинство? — попита го Джеърд.
— Да, господарю. Мисля, че да. — Грейвз се размърда неудобно в новия си черен жакет. Очевидно беше, че не е свикнал да носи подобен род дрехи. — Трябва да държа под око обитателите на тази къща и да се грижа да не се приближават до онези от стаите, за които не сте дали разрешението си.