— Точно така. Също така ще следите дали не се случва нещо необикновено и подозрително. Искам всекидневен отчет за всичко, което се е случило, независимо от това колко обикновено ви се струва то, в мое отсъствие. Ясно ли е?
— Да, господарю. — Грейвз направи отчаян опит да изправи отпуснатите си рамене. — Можете да разчитате на мен, сър. Справих се отлично с другото поръчение, нали, господарю?
— Да, Грейвз. Ти и твоят приятел Фокс се справихте отлично със събирането на доказателства за моята теория.
— Аз и Фокс сме горди, че заслужихме вашето одобрение, сър.
— Както знаете някой се опита да отвлече племенника на съпругата ми. Ще добавя, че е възможно някой да се е опитал да проникне в къщата, която бяхме наели на „Айбъртън стрийт“. Искам да държите всичко под око. Не се страхувам, че някой ще открадне нещо. Загрижен съм за безопасността на семейството си.
— Разбирам ви, ваше благородие.
— Много добре, ще се заемете със задачите си незабавно. И още нещо, Грейвз.
— Да, господарю?
— Ще направиш всичко възможно да се спогаждаш с икономката, мисис Бърд. Не искам да ме тревожат заради кавгите на персонала. Ясно ли е?
Очите на Грейвз просветнаха.
— Да, сър. Вече се запознах с мисис Бърд. Тя е прекрасна жена, ако разбирате какво искам да кажа, сър. У нея има силен дух, Винаги съм харесвал такива жени.
Джеърд прикри усмивката си.
— Виждам, че не бива да се тревожа. Свободен си, Грейвз.
— Да, сър.
Джеърд изчака, докато новият му иконом излезе от библиотеката. После се изправи и отиде до прозореца. Градината все още беше в плачевно състояние, но огромната къща, която беше затворена години наред, беше напълно ремонтирана отвътре. Всичко беше полирано и излъскано. Всичко светеше. Дървените повърхности блестяха, а стъклата искряха. Старото мрачно имение като по чудо беше превърнато в прекрасен дом за неговите малки момчета и за неговата съпруга.
Не, всъщност нещата не стояха така. Точно обратното — трите момчета и Олимпия бяха превърнали къщата в дом.
След като прекара няколко минути в размисъл, Джеърд се върна при бюрото си и седна зад него. Отключи едно от чекмеджетата и извади бележника си. Отвори го и се загледа в многобройните бележки, които беше направил през последните няколко месеца.
Нямаше вече как да избегне очевидното заключение. Доказателствата бяха станали толкова силни, че не можеха да бъдат пренебрегвани повече. Джеърд се запита как бе могъл да отлага толкова дълго неизбежното. Не беше в характера му да се колебае за такива неща.
Подозираше кой е престъпникът от самото начало, но се надяваше, че за изтичането на парите ще се намери друго обяснение.
Време беше да се премине към действия. Достатъчно дълго беше играл ролята на глупака.
Мълвата, че Олимпия се е омъжила за лорд Чилхърст, се разнесе като горски пожар. А тя би предпочела да не беше ставало така.
Още на втория ден, докато слизаше от старата карета на фамилията Флеймкрест, започна да осъзнава, че е много досадно да бъдеш виконтеса. Хората с титли не можеха да се движат незабелязани из града.
Джеърд беше наредил да извадят и стегнат старата карета, да я боядисат и да впрегнат в нея най-добрите коне. После нареди винаги, когато Олимпия се качва в каретата, да бъде придружавана от един от новите икономи и една от камериерките.
Новата прислужничка, момиче на седемнайсет години което винаги се тревожеше дали ще се хареса на господарите си, изпълняваше дълга си. Тя и сега последва Олимпия навън от каретата и нагоре по стълбите, които водеха към входната врата на института „Масгрейв“.
— Можеш да почакаш на една от тези пейки, Луси. — Олимпия махна с ръка към пейките в коридора. — Ще се върна след около час.
— Да, мадам. — Луси учтиво направи реверанс.
Олимпия бързо влезе в огромната зала на библиотеката. Възрастният библиотекар любезно й кимна за „добре дошла“.
— Добър ден, лейди Чилхърст. Простете за всяко неуважение, което може би неволно съм проявил в миналото.
— Добър ден, Богс. — Олимпия свали ръкавиците си и се усмихна на мъжа. — Какви са тези приказки за неуважение? Вие винаги сте били особено любезен.
— Съжалявам, но не знаех, че вие сте виконтеса Чилхърст, мадам.
— О, това ли!? — Олимпия сметна, че темата никак не е важна. Тя и Джеърд бяха обсъдили как да посрещнат реакцията на хората. — Разбира се, че не сте знаели. Моят съпруг предпочита уединението и затова ние се опитахме да отседнем анонимно в града. Но бяхме разкрити и Негово благородие реши, че вече няма смисъл да се крием.