— Моят син проявява невероятен разум, що се отнася до бизнеса, но няма никакво въображение. Не му обръщайте внимание. Кажете ми какво мислите, момиче.
С крайчеца на окото си Олимпия видя как Джеърд здраво стисна зъби. Не му обърна внимание.
— Мисля, че нещо или някой, известно като Пазителя, преследва съкровището на капитан Джек.
— Пазителя! — Магнус я погледна изненадано.
Тадеус като че ли беше онемял от изненада.
— Пазителя, а?
Олимпия бързо кимна.
— В Дневника се съдържат доста предупреждения относно този Пазител.
Магнус и Тадеус се спогледаха, а после и двамата отправиха погледи към Олимпия.
— Е, щам случаят е такъв, няма за какво да се тревожиш, нали, мила моя? — търпеливо поясни Магнус.
Тадеус се усмихна.
— Точно така.
Джеърд проговори със заплашителен глас:
— Бих искал веднъж завинаги да престанем да говорим за това.
— Защо? Какво знаете вие за този Пазител? — Олимпия отправи въпроса си към Магнус.
Магнус повдигна вежда — жест, който изглеждаше типичен за него.
— Пазителя е твоят съпруг, мила моя. Нима моят син още не ти е казал, че на него се пада голямата чест! Та той знае това още откакто стана на деветнайсет години!
— В семейството той е известен като Пазителя от нощта, в която спаси двамата си братовчеди в схватката с онзи контрабандист — каза Тадеус.
Олимпия не можеше да повярва на ушите си. За момент загуби дар слово, но бързо се съвзе и рязко се обърна към Джеърд.
— Не, той не си направи труда да ми спомене за тази малка подробност.
Джеърд постави длани на дръжките на креслото и започна да се изправя — бавно и заплашително.
— Олимпия, мога да ти обясня…
Олимпия беше побесняла.
— Мистър Чилхърст, ти ме заблуждаваш от самото начало! Ту за едно, ту за друго. През цялото време намирах извинения за силните ти страсти и чувства, но това вече е твърде много. Как можа да скриеш от мен, че ти си Пазителя?
— Дяволите да го вземат, Олимпия, това са глупости. Ти си загрижена за някакъв си призрак, който е по следите на тайната, скрита в дневника. Аз не съм легенда, нито пък призрак и пет пари не давам за проклетото съкровище.
— Мистър Чилхърст, трябва да ти кажа, че ти ни най-малко не ми помогна в това начинание. Наистина, ти дори направи задачата ми по-трудна, като отказа да покажеш какъвто и да било интерес към тайната, скрита в дневника. Много съм ядосана, сър.
— Виждам — каза Джеърд. — Но какво ще ти помогне това да знаеш, че баща ми ме дари с тази идиотска титла, когато бях на деветнайсет години? Мисля, че точно тази информация няма да ти помогне в твоето търсене.
Олимпия повиши глас.
— Това не може да се каже отсега. Ще видим, мистър Чилхърст.
— Олимпия, почакай…
Но Олимпия не беше в настроение да чака. Още едно парче от мозайката беше намерило мястото си. Трябваше да помисли за това. Тя бързо изтича навън от библиотеката, без дори да погледне назад.
Глава 16
Магнус се усмихна на Джеърд.
— Мистър Чилхърст?
— От време на време моята съпруга забравя, че вече не съм на служба при нея — каза Джеърд студено.
— На служба при нея? — Тадеус тихичко се засмя. — И откъде й е хрумнало това?
— Историята е твърде дълга, сър. — Джеърд заобиколи бюрото. — И точно сега нямам време да ви я разказвам. Ако ме извините, трябва да говоря със съпругата си. Както можете да видите и сами, тя е жена с доста горещ темперамент.
Магнус се удари по бедрото и избухна в смях.
— Радвам се да вия, че си си взел за съпруга една доста интересна жена, моето момче. Няма нужда да ти казвам, че бях малко разтревожен как ще свърши живота си онзи практичен и скучен мъж, който се крие у теб.
Тадеус се засмя тихичко.
— Тя, изглежда, те смята за човек на силните страсти, момче. Как, по дяволите, се е сдобила с тази представа?
— Не знам. — Джеърд стисна бравата. — Ще се върна след малко. Има нещо, което трябва да изясня на лейди Чилхърст, преди денят да е свършил.
— Отивай, сине — каза Магнус весело. — Ние ще се обслужим с брендито ти, докато се върнеш. Сигурно е от избата на капитан Джек, която е пълна с прекрасни напитки, а?
— Да — отговори Джеърд — Наистина, опитайте се да не го изпиете всичкото, докато се върна.
— Не бързай, момче, не бързай. — Тадеус махна с ръка, за да му покаже, че може да излезе от стаята.
Джеърд излезе от библиотеката, прекоси коридора, който беше облицован с мрамор, и се изкачи по стълбите.
Вратата на спалнята на Олимпия беше затворена. Джеърд стисна здраво устни. Вдигна ръка и почука особено силно.
— Върви си — извика Олимпия с приглушен глас, който като че ли идваше някъде отдалеч — Много съм заета.