— Наистина ми бяхте полезен, макар да се съмнявам, че мистър Дрейкът щеше да се осмели да отиде по-далеч от това да си открадне целувка.
— Така ли мислите?
Олимпия се намръщи, като видя скептицизма в очите на Чилхърст.
— Той не е лош човек. Познавам го още откакто дойдох да живея тук в Апър Тадуей. Но трябва да призная, че започна да се държи доста странно, след като съпругата му почина, а това беше преди шест месеца. — Тя направи кратка пауза. — Напоследък у него се зароди силен интерес към древните легенди, с който аз отдавна се занимавам.
— Това не ме изненадва.
— Какво? Че се интересувам от древни легенди?
— Не, че Дрейкът изведнъж е започнал да се интересува от същото. — Лицето на Чилхърст беше мрачно — Той очевидно се е преструвал, че това го интересува, за да може да ви съблазни, мис Уингфийлд.
Олимпия беше ужасена.
— Мили Боже, сигурно не искате да кажете, че това, което се случи тук днес следобед, е било предварително планирано.
— Да, така мисля, мис Уингфийлд.
— Разбирам.
Олимпия помисли малко и каза:
— Не бях се сещала за тази възможност.
— Очевидно. Ще постъпите умно, ако повече не се срещате с него насаме.
Олимпия смени темата.
— Е, всичко това всъщност не е толкова съществено. То приключи. А и аз напълно забравих добрите маниери. Предполагам, че няма да откажете чаша чай, нали? Сигурно сте пътували дълго. Ще извикам икономката си.
Шумът, долетял от входната врата, която се отвори с трясък, прекъсна думите на Олимпия. Тя дори не успя да позвъни за мисис Бърд. Силен лай изпълни коридора. Оттам долетя и по-особен шум — като че ли кучешки нокти стържела по дървения под. Тропаха ботуши. Младежки гласове говореха в хор и се извисяваха до кресчендо.
— Лельо Олимпия? Лельо Олимпия, къде си?
— Ние се върнахме. У дома сме, лельо Олимпия.
Олимпия отново погледна Чилхърст.
— Моите племенници се завърнаха от риболов. Няма да имат търпение да се срещнат с вас. Те много обичат чичо Артемис и съм сигурна, че ще искат да чуят всичко за срещата ви с него. Също така можете да им разкажете за уменията си в юмручния бой. Моите племенници ще ви зададат много въпроси, засягащи този спорт.
В този миг едно огромно рошаво куче от неопределена порода се втурна в библиотеката. То излая веднъж, много силно, по посока на Чилхърст, а после се втурна към Олимпия. Беше съвсем мокро Огромните му лапи оставяха кални следи по килима.
— О, Господи, Минотавър отново е скъсал каишката си — каза Олимпия. — Долу, Минотавър. Долу, казах. Ти си добро куче.
Без да спира, Минотавър направи скок напред с провесен език Олимпия отстъпи встрани, за да избегне допира с него.
— Итън? Хю? Моля ви, приберете кучето си.
— Тук, Минотавър — извика Итън от коридора. — Тук, момче.
— Върни се, ела тук, Минотавър — извика и Хю.
Минотавър не обърна никакво внимание на виковете им. Искаше да поздрави Олимпия и нищо не можеше да го спре. Кучето беше огромно, но много любвеобилно. Олимпия също се беше привързала силно към него. Племенниците й го бяха намерили и го бяха довели у дома й. За нещастие, маниерите на звяра бяха отвратителни. Кучето се спря пред нея и седна на задните си крака. Олимпия протегна ръка, за да го прогони, но предварително знаеше, че няма да успее.
— Кротко, момче. Кротко — каза Олимпия, но дори гласът й издаваше безнадеждност. — Моля те, седни. Моля те.
Минотавър изджавка, предвкусвайки победата. Огромните му лапи застрашително се насочиха към чистата рокля на Олимпия.
— Достатъчно — каза Чилхърст. — Никога не съм харесвал необучените кучета. Мисля, че мястото им не е в дома.
С крайчеца на окото си Олимпия го видя да прави само една крачка, с която се плъзна към Минотавър, и хвана кожената му каишка. Само с едно дръпване го застави да спусне и четирите си лапи на пода.
— Спокойно — каза Чилхърст на кучето. — Седни.
Минотавър го погледна с неприкрита и силна изненада.
За миг очите на кучето и на мъжа останаха приковани едни в други. Тогава, за огромно изумление на Олимпия, Минотавър охотно се подчини и седна на задните си крака.
— Справихте се направо блестящо — каза Олимпия. — Как, за Бога, успяхте мистър Чилхърст? Минотавър никога не се подчинява на командите.
— Той просто има нужда от здрава ръка.
— Лельо Олимпия? В библиотеката ли си?
Осемгодишният Итън профуча през коридора, а после на вратата се появи личицето му, изразяващо силна възбуда. Пепеляворусата му коса беше залепнала за челото му. Дрехите му бяха също толкова мокри и кални, колкото и козината на Минотавър.
— В алеята е паркирана странна карета. Толкова е грамадна и изглежда като огромен куфар! Да не би чичо Артемис отново да ни е посетил?