— Олимпия, искам да говоря с теб.
— Наистина нямам време да си бъбря за това, кой е господарят в тази къща, Джеърд. Имам работа.
— Триста дяволи, жено, ще престанеш да ми заповядваш! Аз не съм член на прислугата.
Джеърд отпусна ръката си върху бравата. Завъртя я рязко. Очакваше, че вратата ще бъде заключена. Но, за негова изненада, тя се отвори. И то малко по-силно, отколкото Джеърд имаше намерение, и се удари в стената с трясък, който накара Олимпия да подскочи. Тя вдигна глава, както беше седнала зад бюрото. Очите й хвърляха мълнии.
— Казах, че съм заета!
— Толкова заета, че не можеш да разговаряш със съпруга си?
Джеърд затвори вратата и влезе в стаята с увереност, която всъщност не изпитваше. Веждите на Олимпия се приближиха една към друга, макар тя да се опитваше да скрие раздразнението си.
— Точно в този момент не изпитвам особено благоразположение към теб, господарю мой. Не мога да повярвам, че не си ми казал истината за себе си.
— Дяволите да го вземат, Олимпия. От години се опитвам да забравя тези глупости. В приказките, че аз съм Пазителя, няма нищо вярно.
Очите на Олимпия се спряха на черната превръзка на окото му и изражението й омекна.
— Разбирам, че прозвището предизвиква неприятни за теб спомени. Но то е важна част от мозайката. Може да се окаже и ключът към цялата тази работа.
— Не, не може това да е ключът. Признавам, че съм известен като Пазителя сред членовете на моето семейство, но не давам и пукнат грош за дневника и неговото съкровище. Предупреждението, което уж засяга мен, е просто глупост. Не бива да го приемаш сериозно.
В очите на Олимпия проблесна разбиране.
— Ето защо не си ми казал истината от самото начало. Страхувал си се от това, как ще възприема предупреждението. Страхувал си се, че ще си помисля най-лошото за теб.
— Не исках да се страхуваш от мен. Проклятие, мадам, аз не съм призракът на капитан Джек.
Олимпия започна да удря с перото си по навитите на руло листове.
— Никога не съм твърдяла, че си. Не вярвам в призраци, господарю мой.
— Тогава, как, по дяволите, мога да съм свързан със загадката на дневника? — попита я Джеърд.
Погледът на Олимпия ставаше все по-замислен.
— Точно този проблем се опитвам да разреша в момента, сър. Трябва да разкрия каква е връзката между предупреждението, господаря на „Сирената“ и останалото, което успях да науча. Любезно те моля да ме оставиш да продължа работата си. Знам, че това не те интересува, а аз не мога да се концентрирам, когато стоиш надвесен над мен и ми крещиш.
— Аз не ти крещя.
— Да, крещиш ми. Честно, Джеърд, твоята емоционална натура прави съвместното ни съществуване много трудно. Аз, естествено, проявявам разбиране, но наистина настоявам да напуснеш спалнята ми.
Джеърд почувства прилив на силен гняв.
— Не се осмелявай да ме изхвърляш от спалнята си, мадам.
— И защо не? — Тя го гледаше уморено. — Това е моята спалня, а точно в този момент аз не искам и ти да бъдеш тук.
— Така ли? — Джеърд се надвеси над нея и я вдигна от стола. — В такъв случай и двамата ще отидем в моята спалня.
— Мистър Чилхърст, незабавно ме оставете! — Олимпия сграбчи бонето си, защото то беше започнало да се изплъзва от главата й. — Имам работа и искам да я свърша.
— Наистина имаш работа. Крайно време е да изпълниш и главното си съпружеско задължение.
И Джеърд се спусна като вихрушка към вратата, която съединяваше двете спални. Отиде до огромното легло и пусна Олимпия върху него. Бонето й падна и великолепната й червена коса се разпиля по възглавниците. Роклята се беше вдигнала над коленете й и разкриваше съблазнителните й крака, обути в дълги чорапи.
— Сирена — прошепна Джеърд.
И отново го завладя желанието — мощна вълна, която заплашваше да го опустоши. Легна върху Олимпия и тялото му я прикова към леглото. Той вече беше твърд. Чувстваше огъня във вените си и силната болка в слабините си. Олимпия отвори широко очи от почуда.
— Господи, мистър Чилхърст, все още е ден.
— Позволи ми да ти кажа, мадам, че някои хора имат такъв обичай — да правят любов посред бял ден.
— Нима? — Учудването в очите на Олимпия се превърна в чувствено желание. — На дневна светлина?!
— Тази представа без съмнение ще шокира някои скучни и ограничени хора, които нямат богат житейски опит. Ние сме различни, Олимпия.
— Да. — Усмивката на Олимпия беше извънредно нежна — Ние сме различни, сър.
Той целуна шията й и почувства как тя се разтапя от желание под него. Зарови пръсти в косата му и се изви в дъга към него. Гореща, пулсираща радост завладя Джеърд. Опияняващият го отговор на Олимпия вливаше нови сили в страстта му. Тя беше негова, помисли си той тържествуващо. Не можеше да му устои дори когато му беше ядосана.