— Не.
Олимпия се намръщи, като видя, че от дрехите му капе вода. Готвеше се да го попита дали не е плувал с дрехите си. Преди да успее да отвори уста, близнакът на Итън, Хю, се втурна в стаята. И той, като брат си, беше покрит с кал. Дори нещо повече — ризата му беше разкъсана.
— А дали нямаме други гости, лельо Олимпия? — попита Хю нетърпеливо. Сините му очи ентусиазирано светеха.
Когато видяха Чилхърст, и двете момчета застинаха на място. Те стояха и го гледаха, а от дрехите им върху килима капеха вода и кал.
— Кой сте вие? — попита безцеремонно Хю.
— От Лондон ли сте? — също толкова нетърпеливо попита и Итън — Какво е онова в каретата ви?
— Какво се е случило с окото ви? — попита Хю.
— Хю, Итън, нима и двамата сте забравили добрите си маниери някъде по пътя? — Олимпия погледна двете момчета с нежен укор. — Гостът трябва да бъде поздравен и посрещнат както подобава. Моля ви, изтичайте горе и се преоблечете. Изглеждате така, като че ли сте паднали в потока.
— Итън ме бутна, затова и аз го бутнах после — обясни накратко Хю. — А после и Минотавър скочи във водата.
Итън моментално се ядоса.
— Не съм те бутнал във водата.
— Бутна ме — каза Хю.
— Не, не съм.
— Да, бутна ме.
— Сега това няма значение — побърза да ги прекъсне Олимпия. — Отидете горе и се приведете в приличен вид. Когато отново слезете долу, ще ви представя на мистър Чилхърст.
— О, лельо Олимпия — каза Итън с онзи отвратителен хленчещ тон, който напоследък беше възприел, — не убивай радостта ни. Първо ни кажи кой е този приятел.
Олимпия се зачуди къде ли Итън се е научил да говори така.
— Ще ви обясня всичко по-късно. Наистина е много вълнуващо. Но сте кални и наистина трябва да отидете горе да се преоблечете. Знаете как се ядосва мисис Бърд, когато види кал по килима.
— Мисис Бърд да върви по дяволите — каза Хю.
— Хю! — Олимпия започваше да се задъхва от яд.
— Е, мисис Бърд винаги намира от какво да се оплаче, лельо Олимпия. И ти го знаеш не по-зле от нас. — Той хвърли поглед на Чилхърст. — Вие пират ли сте?
Чилхърст не отговори. Може би причината беше в това, че от коридора долетя още един трясък. Два спаниела влетяха в стаята. Те радостно заджавкаха, за да оповестят пристигането си, и бясно затанцуваха из стаята. После започнаха да душат Минотавър, който стоеше мирно в краката на Чилхърст.
— Лельо Олимпия? Какво става? Отвън има една странна карета. Кой е тук?
На прага се появи Робърт, две години по-голям от близнаците. Косата му беше по-тъмна, но очите му бяха също толкова сини като техните. От него не капеше вода, но ботушите му бяха покрити с кал, а по ръцете и лицето му имаше порядъчно количество мръсотия. Под мишницата си носеше огромно хвърчило. Дългата му мръсна опашка се влачеше по килима. От връвта, която държеше в другата си ръка, висяха малки рибки. Когато видя Чилхърст, той също замръзна на място и отвори широко очи.
— Здравейте — каза Робърт, — Кой сте вие, сър? Тази карета отвън ваша ли е?
Чилхърст не обърна никакво внимание на подскачащите спаниели и се вгледа замислено в трите изгарящи от любопитство момчета.
— Аз съм Чилхърст — каза той най-после — Вашият чичо ме изпраща тук.
— Наистина ли? — попита Хю — Откъде познавате чичо Артемис?
— Срещнахме се наскоро. Той знаеше, че ще се върна в Англия, и ме помоли да се отбия в Апър Тадуей.
Робърт лъчезарно се усмихна.
— Това означава, че ни е изпратил подаръци. Те в каретата ли са?
— Чичо Артемис винаги ни изпраща подаръци — обясни Хю.
— Точно така — присъедини се към тях и Итън. — Къде са подаръците?
— Итън — каза Олимпия, — извънредно невъзпитано е да искаш подаръци от гостенина си, който дори не е успял да се освежи след пътуването.
— Всичко е наред, мис Уингфийлд — увери я Чилхърст и се обърна към Итън: — Заедно с другите неща, вашият чичо ви изпраща и мен.
— Вас? — Итън беше като ударен от гръм. — Защо би изпратил вас?
— Аз ще бъда вашият нов учител — обясни Чилхърст.
В библиотеката се възцари тишина, която беше израз на всеобщата изненада. Олимпия видя как лицата на нейните племенници изразиха първо изненада, а после ужас. Те гледаха втренчено Чилхърст.
— Мили Боже! — възкликна Хю.
— Ние не искаме нов учител. — Итън сбърчи носле. — Последният беше ужасно скучен и много досаден. Непрекъснато се мъчеше да ни удави в гръцки и латински.
— Нямаме нужда от учител — започна да го уверява и Хю. — Не е ли така, Робърт?
— Точно така — побърза да се съгласи Робърт. — Леля Олимпия може да ни научи на всичко, което искаме да знаем. Кажи му, че не искаме учител, лельо Олимпия.