Гифорд й се усмихна.
— Благодаря ви, мадам. Вярвам, че имам също толкова право да ви помоля за танц, колкото и всеки друг в залата.
Олимпия се усмихна горчиво.
— Да, разбира се. За нещастие, страхувам се, че трябва да откажа. — Тя направи пауза, защото погледът й попадна на богато украсеното капаче, което покриваше часовника на Гифорд. — Но бих искала да поговорим няколко минути, ако е възможно, сър.
Усмивката на Сийтън стана по-широка. Той ликуваше.
— За мен ще бъде удоволствие, мадам. Позволете ми да ви заведа до стаята, в която се намира студеният бюфет.
Олимпия прие ръката, който Гифорд й протегна. Видя как Магнус присви очи. Тадеус смръщи още по-силно вежди, от което лицето му придоби свирепо изражение. Тя ги сложи на мястото им само с един поглед.
— Ще се върна съвсем скоро, господа — каза тя на графа. — Моля за вашето извинение. Имам да обсъждам нещо важно с мистър Сийтън.
— Добре, добре, добре — измърмори мистър Паркървил, който се беше скрил зад гърбовете на двамата. — Интересно развитие на нещата, нали така?
Магнус и Тадеус се обърнаха към него, а в погледите и на двамата се четеше заплаха. Олимпия не обърна внимание на нито един от тях и каза на Гифорд:
— Елате, сър, нямах търпение да говоря с вас. Има няколко въпроса, които просто трябва да ви задам.
— Какви въпроси?
Гифорд внимателно й проправяше път през тълпата красиво облечени хора.
— За вашия часовник.
Гифорд я погледна изненадано.
— Какво общо има моят часовник с каквото и да било?
— Все още не съм сигурна, но много бих искала да знам що сте избрали за украса мотив, на който е изобразена морска змия.
— Проклятие! — Гифорд рязко спря пред френските прозорци, които бяха полуотворени. Погледът, който обходи лицето й, беше извънредно внимателен — Вие знаете, нали?
— Мисля, че да — каза Олимпия нежно. — Вие сте праправнукът на капитан Едуард Йорк.
Гифорд прокара ръка през косата си, която беше така подредена, че да създава впечатление за небрежност.
— Триста дяволи! Имах предчувствие, че вие ще разберете истината. Нещо във вас ме наведе на мисълта, че ще прозрете очевидното и че като съберете две и две ще постигнете необходимата сума — четири.
— Нямате причина за тревога, мистър Сийтън. Не разбирам защо да не можем да работим заедно по този случай. — Олимпия го погледна с любопитство. — Може ли да ви попитам защо пазите самоличността си в тайна?
— Никога не съм лъгал за това, кои са моите прадеди — каза Гифорд с известна досада. — Нито пък Деметриа го е правила. Фамилното ни име е Сийтън. Просто никога не ме казвали на Чилхърст кой е бил нашият прапрадядо.
— И защо не сте?
— Защото капитан Джек Райдър е бил заклет враг на прапрадядо ни! — избухна Гифорд. — Райдър вярвал, че Йорк го предал на испанците, но това не било вярно. Някой друг е сторил. Във всеки случай, Райдър успял да избяга на испанския кораб и се върнал в Англия като богат човек.
— Мистър Сийтън, моля ви, ще предизвикате сцена.
Гифорд се изчерви до пурпурночервено и бързо се огледа, за да види дали някой не е чул думите му.
— Лейди Чилхърст, не може ли да обсъдим това навън, в градината? Не искам множеството да слуша разговора ни.
— Да, разбира се.
Разтревожена от бурните чувства, бушуващи в душата му, Олимпия позволи на Гифорд да я изведе навън.
— Мистър Сийтън, разбирам, че и вие също се интересувате от заровеното съкровище, но не разбирам защо сте пазили чак такава тайна. Старата вражда е умряла заедно с вашите прадеди. Вие и Чилхърст не сте врагове.
— Грешите, мадам. На враждата никога няма да бъде сложен край.
Мускулите на ръцете му се обтегнаха. Той стисна дланите си в юмруци.
— Граф Флеймкрест се е заклел вечно да отмъщава на семейството ми и никога да не позволи на Едуард Йорк да получи своята половина от съкровището, което двамата заедно заровили на онзи проклет остров. А също така заклел и потомците да спазят клетвата — заради честта на семейството.
— Откъде знаете всичко това?
— Баба ми ни е оставила половината от картата на онзи остров и пълни записки за всичко, което се е случило.
— И така значи другата половина от картата е във вас? — нетърпеливо попита Олимпия.
— Разбира се. Баба я завеща на татко. — Устата на Гифорд се изкриви в подобие на усмивка. — Тя е единственото, което баща ни остави на мен и Деметриа. Сигурно щеше да продаде и нея, както продаде цялото си имущество, стига да имаше пазар за подобна стока.
— И какво сте научили от записките на баба си?