Във всичко това нямаше никакъв смисъл.
Но въпреки че го разбираше, на Джеърд му бяха необходими само няколко секунди, за да вземе безумното си решение. Времето, достатъчно за един сърдечен удар, се оказа достатъчно за него да захвърли всичките си разумни и добре обмислени планове. Решението му да купи дневника и тайните, скрити в него, се изпари на момента.
Той си пое дълбоко дъх и с нехарактерно за него незачитане на логиката и здравия разум прати дневника на мадам Лайтборн по дяволите. Предварително обмислена сделка беше последното, което искаше от Олимпия. Всъщност, самата мисъл за това му се виждаше противна.
Той искаше нея.
След като с голямо учудване разбра това, единственото, за което трябваше да се погрижи, беше да остане покрай любимата си колкото се може по-дълго. Трябваше да разгадае това силно, властно и страстно привличане, което сега му се струваше най-важното нещо на земята.
Нищо друго не беше от такова значение. Нито неговият разумен план, как да се сдобие с дневника и по този начин да сложи край на семейното дирене, нито неговите бизнес сделки, нито дори необходимостта да проследи човека, който непрекъснато и незаконно си присвояваше част от неговата печалба.
Семейството му, бизнесът му и онзи проклет човек можеха да почакат. За първи път в живота си щеше да направи това, което искаше, а не онова, което беше длъжен.
Със способността си да мисли бързо, той беше взел единственото правилно решение за момента. Представи се като новия учител. Оказа се изненадващо лесно. Като че ли се беше намесила съдбата.
Но когато вълнението премина, Джеърд се запита дали подтикът му да действа импулсивно не показваше, че си е загубил ума.
И все пак, не съжаляваше за прибързаните си действия. Много добре знаеше, че силното желание, което се зараждаше в слабините му и усещането за топлина във вените му бяха опасна заплаха за неговия така трудно постигнат самоконтрол. По някаква неизвестна причина той не даваше и пет пари за поетия риск.
От всичко, което се беше случило досега, най-изненадваща беше липсата му на загриженост и отсъствието на тревога. Досега единственото, което Джеърд ценеше високо, беше спокойният и хладен разум, който можеше да разреши всички проблеми, поднасяни му от живота.
В семейство, където всички заобикалящи го се ръководеха единствено от чувствата и страстта, самоконтролът и трезвият разсъдък предлагаха на Джеърд вътрешна хармония. Осигуряваха му чувство за ред. Той беше станал пълен господар на чувствата си. Властта му над тях беше така безгранична, че напоследък подлагаше на съмнение дори тяхното съществуване.
Сега Олимпия Уингфийлд му беше доказала, че той все още притежава чувства. За него тя беше сирена, която още не осъзнава своята привлекателност.
Не красотата й беше оръжието, с което беше проникнала под бронята му. Деметриа беше далеч по-красива.
Но Олимпия, с нейната буйна, яркочервена коса, изразителни черти и очи с цвят на спокойна лагуна, беше нещо много по-различно от обикновена красавица, мислеше си Джеърд. Тя беше вълнуваща, жива, възбуждаща. Тя беше невинна и не осъзнаваше чара си, което я правеше да изглежда още по-примамлива.
Струваше му се, че цялото й крехко тяло, с неговите нежни извивки, скрити под муселинената рокля, мълчаливо пее чувствена песен. Всички Реджинълдовци можеха да вървят по дяволите. Той искаше Олимпия и нямаше да позволи на нито един мъж да се доближи до нея. Той самият беше като омагьосан и щеше да остане до нея каквото и да се случи.
Дори попаднал под двойното действие на възбуденото любопитство и очарованието, Джеърд не можеше да не забележи, че Олимпия е доста неорганизирана жена. Около нея цареше безредие. Шапката й беше килната на една страна, огнената й коса беше разпиляна, чорапът й се беше изплъзнал от жартиера и се беше смъкнал до глезена По този начин дрехите й придаваха особено забавен външен вид. Като на жена, попаднала в някакво изкривено пространство между реалния всекидневен живот и някакъв странен свят, който само тя може да види.
Очевидно беше, че тя е интелигентна. Че е жена, обречена да остане неомъжена. И също така беше очевидно, че се е примирила със съдбата си. Джеърд беше готов да се закълне, че тя самата е решила да остане стара мома. Защото беше разбрала, че много малко мъже биха могли да разберат, нейния духовен живот, а още по-малко да вземат участие в него.
Олимпия прехапа долната си устна.
— Много мило, че обещавате да останете. Сигурна съм, че намеренията ви са похвални. Работата е там, че е малко трудно човек да се справи с моите племенници. Оставането им тук също е под въпрос, разбирате ли.