— Не се тревожете, мис Уингфийлд. Аз ще се справя с тях.
След годините, през които беше водил битки с безскрупулните хора на бизнеса, с дръзките капитани на кораби, с появили се незнайно откъде пирати, и с непредсказуемите членове на своето собствено семейство, перспективата да се изправи срещу три непослушни деца никак не тревожеше Джеърд. За миг във великолепните синьозелени очи на Олимпия проблесна надежда. После, изведнъж, тя се намръщи.
— Надявам се, че не мислите да биете моите племенници, мистър Чилхърст. Не позволявам на никого да ги бие. Те са страдали достатъчно през последните две години, откакто са загубили родителите си.
— Не вярвам, че могат да се контролират хора и коне чрез камшик, мис Уингфийлд. — Джеърд с изненада установи, че повтаря дума по дума фраза, излязла преди време от устата на баща му. — Подобни методи могат само да пречупят духа и да предизвикат злоба в душата на жертвата.
Олимпия засия.
— Моите разбирания са абсолютно същите. Знам, че много хора вярват на тези отдавна приети методи за въдворяване на дисциплина, но аз самата никога не съм ги прилагала. Моите племенници са добри момчета.
— Разбирам.
— Аз се грижа за тях едва от шест месеца — продължи Олимпия. — Те бяха предавани от ръка на ръка, след като родителите им загинаха. По времето, когато почукаха на моята врата, вече бяха доста объркани и отчаяни. Понякога Хю все още сънува кошмари.
— Разбирам.
— Разбирам, че те са доста недисциплинирани. Но аз се радвам, че през последните няколко месеца те станаха по-весели. Преди бяха доста мълчаливи и затворени. Сегашната им палавост показва, че вече са по-щастливи.
— Убеден съм, че се чувстват щастливи тук — съгласи се Джеърд.
Олимпия кръстоса пръсти.
— Знам много добре как се чувстваха в онзи ден, когато леля им и чичо им от Йоркшир ги доведоха тук. Аз бях също така самотна и също така се страхувах, когато ме оставиха на прага на леля Софи.
— На колко години бяхте по онова време?
— На десет. След като загубих родителите си, мен също ме отглеждаха роднини, но всъщност никой не искаше да се натоварва изцяло с грижата за мен.
— Чувството за дълг едва ли може да замести липсата на привързаност.
— Много вярно, сър. Децата веднага усещат разликата. Моите рани зараснаха едва в къщата на леля Софи. Тя и леля Ида бяха прехвърлили шестдесет, но те ми дадоха истински дом. Твърдо съм решила да направя същото за моите племенници.
— Заслужавате похвала, мис Уингфийлд.
— За нещастие, нямам понятие от възпитанието и отглеждането на момчета — призна си Олимпия. — Страхувах се да им налагам строга дисциплина, за да не си помислят, че не са желани.
— Една разумна взискателност не би накарала момчетата да се чувстват нежелани — тихо възрази Джеърд. — Наистина, уверявам ви, че ефектът би бил изцяло положителен.
— Така ли мислите?
Джеърд забарабани с пръсти по дръжките на креслото.
— Такова е моето мнение на учител. Изискването да се спазва графикът на уроците и другите им задължения, би помогнало много на вашите племенници.
Олимпия си позволи да въздъхне облекчено.
— Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако успеете да възстановите реда в това домакинство. Признавам, че ми е много трудно да работя с целия този шум и суетня наоколо. Напоследък не съм успяла да напиша нито една статия. Минаха вече няколко месеца от публикуването на последната. Изглежда, във всяка работа понякога настъпват кризи.
— Кризи?
— Миналата неделя Итън занесе една жаба в църквата. Не можете да си представите каква бъркотия настана. Само преди няколко дни Робърт се опита да язди коня на съседа без седло и беше хвърлен на земята. Съседът беше бесен, защото не бил разрешил на Робърт дори да докосва коня му. Аз бях силно разтревожена, защото мислех, че Робърт е сериозно ранен. Вчера Хю се сби с малкия Чарлс Бристоу, а майката на хлапето вдигна ужасна врява.
— И за какво се сбиха? — любопитно попита Джеърд.
— Нямам представа. Хю не пожела да ми каже. Но се върна с разкървавен нос, а аз ужасно се тревожех да не би да е счупен.
— Да приема ли, че Хю е загубил битката?
— Да, но това нищо не е. Важното е, че се е спуснал да се бие. Бях много разтревожена. Мисис Бърд каза, че трябва да го накажа, но аз не исках. Във всеки случай това са само няколко примера от нашия всекидневен живот. Той е такъв вече от няколко месеца насам.
— Хм.
— В къщата винаги се вдига неописуем шум — продължи Олимпия, огорчена и нещастна. Тя разтри леко челото си. — Признавам, че понякога нервите ми се опъват и се чувствам доста напрегната.